Случвало ли ти се е да се съгласиш с нещо, което всъщност не искаш? Да останеш в отношения, в които вече не се чувстваш на мястото си? Или да следваш чужди очаквания толкова дълго, че накрая да забравиш какво си искала ти самата?
Понякога, без дори да усетим, се оказваме второстепенни герои в собствения си живот. Изпълняваме чужди планове, съобразяваме се с решения, които не сме взели, и се опитваме да разберем накъде върви историята.
А какво би станало, ако един ден решим да променим сценария?
Точно с подобни въпроси, макар и по доста необичаен начин, ни среща „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ – прочутата пиеса на Том Стопард, която режисьорът Боян Крачолов поставя на Голяма сцена в Народния театър „Иван Вазов“.
В центъра на действието са Пламен Димов и Ненчо Костов, които се превъплъщават в двама от най-незабележимите герои на Шекспир. Димов, който тази година спечели награда „Икар“ за водеща мъжка роля в „Глембаеви“, влиза в образа на Гилденстерн, а Костов е Розенкранц.
На пръв поглед това е историята на двама мъже от „Хамлет“. Не на самия Хамлет, разбира се, а на онези двама негови приятели, които Шекспир оставя някъде в периферията на голямата трагедия. Те се появяват, когато някой ги повика, изпълняват чужди заповеди и почти никога не разбират напълно какво се случва около тях.
Но как изглежда светът, когато си главният герой в собствените си очи, а за всички останали си просто част от декора?
Том Стопард решава да обърне историята на Шекспир наопаки и да даде думата именно на тези двама забравени персонажи.
Резултатът е една от най-остроумните пиеси на XX век – абсурдна, философска, изненадващо смешна и понякога болезнено близка до действителността.
Розенкранц и Гилденстерн непрекъснато говорят, спорят, задават въпроси и подхвърлят монета, надявайки се да открият някаква логика в случващото се. Опитват се да разберат правилата на играта, без да подозират, че развръзката вече е написана.
Звучи познато, нали?
Защото и извън театралната сцена често играем роли, които някой друг е избрал за нас. В любовта, приятелствата, семейството, работата. Понякога сме тези, които трябва да проявят разбиране. Друг път – тези, от които се очаква да бъдат силни, разумни или винаги на разположение.
И колкото по-добре изпълняваме тези роли, толкова по-рядко се питаме дали изобщо ни харесват.
Къде свършват чуждите очаквания и започва свободата да бъдем себе си?
Това е един от големите въпроси, които Стопард поставя, без да ни предлага удобни отговори.
Самият драматург добре познава усещането да живееш между различни светове и идентичности. Роден през 1937 г. в Чехословакия като Томаш Щройслер, той напуска родината си още като дете, когато семейството му бяга от нацистите. Детството му преминава през Сингапур и Индия, преди да намери нов дом във Великобритания. Сменя името, езика и културната си принадлежност, а въпросите за идентичността и принадлежността остават трайно в творчеството му.
Интересна е и съдбата на самата пиеса. През 1966 г. „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ достига до публиката благодарение на студентската трупа Oxford Theatre Group, която я представя на Единбургския фестивал. Първоначално посрещната с недоверие, тя скоро се превръща в международен театрален триумф и прави Стопард световноизвестен.
Близо шест десетилетия по-късно историята продължава да звучи удивително съвременно.
В спектакъла на Боян Крачолов философските въпроси се преплитат с комични ситуации, словесни двубои и театрални изненади. Наред с Пламен Димов и Ненчо Костов на сцената излизат още Надя Керанова, Радена Вълканова, Мартин Димитров, Дарина Радева и други актьори от трупата на Народния театър.
Постановката вече е отличена с награда „Икар“ 2026 за сценография и костюмография на Борис Далчев и Михаела Добрева, а Боян Крачолов получава номинация за режисура.
И може би най-хубавото е, че не е необходимо да познаваш в детайли Шекспир или да се интересуваш от философия, за да се разпознаеш в объркването на двамата герои.
Защото под всички остроумни реплики, парадокси и комични недоразумения се крие нещо съвсем човешко – желанието да разберем кои сме, как сме попаднали там, където се намираме, и дали все още можем да променим посоката.
А може би понякога е достатъчно да се осмелим да зададем въпроса, който Розенкранц и Гилденстерн така отчаяно се опитват да разрешат:
Кой си ти в история, която не си написал сам?
Следващото представление на „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ е на 13 ноември 2026 г. от 19:00 ч. на Голяма сцена в Народния театър „Иван Вазов“.
Добави ни в предпочитани източници в Google
