По-нелеп въпрос не че няма, ама този ми е в първата петица на недомислиците. А честичко ми го задават. Къде в прав текст, къде по-завоалирано, но зле прикритото зад приятелска загриженост злонамерие обикновено ме забавлява.
Първо – никого не интересува моята сигурност в дадени отношения. Второ – неприлично е да се рови куцо, кьораво и сакато в тях. Трето – никога не съм си позволявала да заявявам, че някой ме обича пред трети лица, независимо кои са и какви са ми. Нито пък аз кого точно обичам.
Наскоро направо крещях в кулоарите на една медия „Леле, колко обичам баща тииии!“, но бащата е огромен поет и синът му много добре знае колко и как го обичам. Тоест декларирала съм обич към автори, актьори, музиканти, творци и учени, което смятам за нормално и възпитано.
За любовните си отношения с когото и да било отговарям напълно в съответствие със зодията си – риба, скрита в подмолите на неприкосновеността на личното си пространство. Обаче – подпитват. Любопитството погубва котката, ама не се научиха милите хорица и току гледат да се промъкнат по допирателната, белким нещо пикантно излезе наяве. Не че това ще ги стопли или ще ги направи самите тях обичани и значими, обаче не го ли знаят сами, колкото и да им обясняваш, не хваща дикиш.
А по принцип този сакрален въпрос се решава чрез стародавното обезлистяване на маргаритките с ярстно очаквателния шепот „обича ме, не ме обича“. Виждала съм жени да го видоизменят в „обича я, не я обича“, що пък не, традициите отдавна не са това, което са. Нито едната гадалка ме интересувала някога, нито има шанс да я опитам, най-малкото защото хазарт с вселената не играя, а да се съсипват цветя е грях. Не, бе, не че не ме интересуват чувствата на тези, към които имам чувства, не че не е желателно да са взаимни, само че сигурност в тая работа е точно като „Гаранция – Франция“. Тоест – няма я. Сигурността, не любовта.
Честно казано, не ви ли се струва, дето сигурността някак прецаква нещата. Любовните. Щото преставаш да се стараеш. Щото лягаш на удобничкото „В кърпа ми е вързан, няма къде да ходи, между нас всичко е точно и ясно…“ И изведнъж – баамм! Светкавица разцепва спокойното небе, град заплющява по подредената градинка, сприя развързва кърпата и… сигурният любим си намира къде да ходи. Сам. Ти си стой в сигурното, от което са останали едни вили и могили. И абсолютно сигурно е, че там никак не е онова сигурно, върху което въздушните ти кули са сринати до основи.
А в срутища се живее точно толкова добре както в свлачища. Природа. Човек трябва да се научи да не задава глупави въпроси, ако иска да не получава още по-глупави отговори.
От татко съм запомнила „Ако искаш да те излъжат, питай“. За отношения любовни идеше реч. И ми го дообясни: „Ако иска да ти каже къде е бил, с кого, защо, какво е правил, ще ти го разкаже сам. Ако не иска – значи е готов с лъжата. Е, искаш ли да бъдеш лъгана, моето момиче?“ Ами – изобщо не ме устройват красивите отговори, които искам да чуя. Никога не съм задавала някому глупавкото самосъжалително „Обичаш ли ме?“ Ако не съм го усетила, за какво са ми хиляди тривиални думички без съдържание. Да си чеша егото и да отговарям самодоволно на въпроси дали съм сигурна, че…
„Виж сега, Скъпа, една дама ти беше написала под стихотворение дали си сигурна, че те обичам…“ „Скъпи, тя се интересуваше не от теб, а от лирическия ми герой…“ „Е, нали аз съм… Ахаааа, искаш да кажеш, че…“ Замерям го с възглавницата, за да спре полемиката, хавлията му пада и избухваме в неистов смях. Мда, сигурна съм, че наистина, ама много наистина ме… Има неоспорими доказателства. Безмълвни. По-добре не питайте.
