Патрик Модиано, далеч преди неочаквано за мнозина да стане нобелов лауреат, бе, може би заедно с Лилиан Хелман и новелите ѝ „Пентименто“, всред любимите ми автори и четива като ученик, още тогава стремящ се да избегне във вкусовете си каквато й да е масовизираща и митологизираща склонност.

Меланхолната му проза, „изкуство на паметта“, конгениално с напуснатите сцени в парижките променади на Жан Огюст Атже, бе за мен като просветлено дъждовен ден из малките улички на Хайделберг – тъга, разгледно блуждание из декорума на града, полусенки и догадки, болезнено в сладостта си разкритие-съкритие – неразпознаваеми сме и за другите, и за себе си.

Модиано винаги се е интересувал маниакално от призрачността на човешкото присъствие, от затулени от обстоятелства, амнезичност и административно бездушие човешки съдби, които той, щадящо към загадъчността им, преоткрива и уплътнява с нежна догадка.

Маниерът му на писане се оневинява в непрестъпената, бегла и убеглива загадъчност на присъствията и отсъствията. Героите му, останки от руската, следреволюционна емиграция в Париж, от аристократичните бегълци, намерили в Египет временен пристан по времето на крал Фарук, сполетени от амнезия, търсещи следите на прежното си битие, бягащи от обществените принуди и масови психози, изтънчени бохемни създания са се маниакализирали „по следите на изгубеното време“ да подирят в предишния си живот нещо, което се е мистифицирало…

Умел в баланса, в който сладникавост е невъзможна, деликатен в рисунъка като дежьоне на Лимож, Модиано отрезвява повествованието, колажирайки в него изрезки от вестници, административни документи, телефонни указатели и дори картография на улиците, отвъд чиято бездушна достоверност провиделява тайнствена до неуловимост човешка съдба.

Тайнствеността ѝ, забележете, не зависи от другите, скъпоценността ѝ е в нейното самодържие. Нарекоха прозата му при връчването на нобеловата награда картография на изчезването и я сравниха с тази на Марсел Пруст, което бе донякъде прекалено…, най-малкото защото Модиано е решително ресентиментален.

Бясното му преиздаване и у нас с анонсно търкалце с щемпел „Нобелова награда за литература“ с меркантилно назидателната си препоръка като негов поклонник по-скоро ме натъжи, но и насърчи да прочета и „Кучешко потекло“, и „Дора Брюдер“. Останалото бях чел.

Първата книга е изрядно автобиографична и демистификационна, тъй като задава почти всички мотиви от другите книги на Модиано като негови собствени преживелици и така ме доведе до лекото униние да схвана кое от къде е дошло в двайсетината му, носталгични романа, а аз не съм поклонник на подобен тип яснота.

„Дора Брюдер“ ме озадачи с нещо, което напоследък не ми дава мира, тъй като съм търсел да дам сходен израз на интуиции и безпокойни мисли. Историята на еврейската девойка, намерила заедно с родителите си смъртта в концентрационните лагери, е преоткрита в шепа оцелели снимки с будещи безпокойство изражения, в бездушните графи на административните документи, в картографията на окупиран Париж, в опитите това минало да се прикрие, или най-малкото премълчи и най-подир кулминира тръпнещо в болката от едно отсъствие.

Болезненият завършек на повествованието в смълчания Париж, сякаш замлъкнал след безследното ѝ изчезване, сочи тайната на еврейското момиче, бягало няколко пъти от католическия пансион, гдето е скрита от шайките, а след това и от междинните средища, където евреите чакат да бъдат насочени към сигурната смърт на лагерите.

Нейната малка, жалка и безкрайно скъпоценна тайна, изплъзнала се на окупационните власти, административните документи, организираната мерзост на колаборационистите и на послушното гражданство е онази скъпоценност, поднесена ни писмовно като прещедър дар. Тази скъпоценност е, простете, болезнена… и е литературното достояние на Патрик Модиано…

Дали тя ще бъде споделена сред онези, предпочитащи и правораздаващи бързина на разпознаването, прозрачност, затриване на своеобразието в административни очевидности и досие, статистика и свеждане на човека до статист в мащабната продукция на властта, едър и непомерен за човека исторически контур, икономически положения и обезателност на базличността, държавен щемпел, остава доста съмнително… За тях остава само щемпелът „Нобелов лауреат“.

Впрочем и, ей така, без връзка, винаги, когато се изправя пред някое гише и трябва да попълня формуляр, се чувствам абсолютно нереален и ме побиват тръпки... 

Добави ни в предпочитани източници в Google