Думите от заглавието на тази статия са цитат от филмовата адаптация на „Властелинът на пръстените“, дело на режисьора Питър Джаксън, и са изречени от Гандалф Белия в изпълнение на сър Йън МакКелън в последната част от трилогията, озаглавена „Завръщането на краля“. Централната тема на този текст ще е свързана с тези думи и, както обикновено в моите статии, със седмото изкуство, но, за мое съжаление, и с много повече от това.
През 2023-та ще се навършат седем години, откакто пиша за този уебсайт. През тези години не е минал нито един месец, в който тук, в Edna.BG, да не се публикува поне един мой текст. Ако изляза извън рамките на този прекрасен сайт и направя грубо пресмятане относно цялата ми 11-годишна кариера като филмов критик и автор на статии за кино дотук, то вече съм написал над 500 материала.
Тази ще е първата ми статия, която няма да бъде прочетена от нито един измежду двамата ми родители. Причината е проста: и двамата вече не са с нас, на този свят.
През 2020 година, когато автоимунното заболяване на баща ми, наречено множествена склероза, достигна своя трагичен пик, се обърнах към писането за този уебсайт като към форма на терапия. Написах статия за Клинт Истууд, филмовият идол на баща ми, в която обърнах повече внимание на възприемането на митичния актьор в моето семейство, отколкото на легендарната му, изключителна кариера.
Клинт Истууд на 90: Американската филмова легенда през очите на свой български фен
Преди това написах и текст за поредицата „Междузвездни войни“, в която поставих акцент върху нейната роля в моето израстване, в спомените от детството за баща ми и дядо ми, а не върху комерсиалното представяне или критическите оценки за последните филми. Всичко това не е в типичния ми стил и дори бърз, повърхностен преглед на статиите ми в този сайт е достатъчно доказателство.
„Благодаря“ и „до нови срещи“ на една велика сага
Когато пиша за филмова звезда като Клинт Истууд или Брад Пит, или за попкултурен феномен като „Междузвездни войни“ или Stranger Things, пиша за тях не от позицията на блогър, споделящ личните си преживявания – защото Edna.BG не е моят личен блог – а от позицията на предполагаем експерт. В крайна сметка затова ми плащат, аз не съм знаменитост, а просто 30-годишен журналист.
Цитирам цифри, статистики, интервюта, чужди критически отзиви, съгласявам се или не се съгласявам с тях, базирам разсъжденията си на обективни фактори и формирам заключения въз основа на тях. Моите емоции и чувства не са фокуса на текстовете ми, пиша ги с ума ми, а не със сърцето ми. Но има моменти, в които това е невъзможно.
Беше невъзможно тогава, когато виждах, че след достойна 21-годишна борба с множествената склероза, в която бе неуморно подкрепян от майка ми, баща ми бавно и мъчително напуска този свят. Невъзможно е и сега, когато майка ми вече не е в дома, в който израснах, нито в училището, където преподаваше почти 30 години, и няма да може прочете този текст.
На 12 януари тази година тя бе ударена с лек автомобил на пешеходна пътека в Пловдив, родния ми град, от 18-годишен шофьор. Броени дни преди това бях посрещнал Коледа с нея у дома, след това я бях поздравил по случай новата година от София, където бях отишъл, за да бъда с най-близките ми приятели и годеницата ми. За разлика от баща ми, за чиято смърт се бях подготвял с години, на 12 януари майка ми ми бе отнета внезапно, ненадейно, брутално, жестоко.
В дните около коледните празници изгледах с майка ми последните ни филми заедно – трилогията „Властелинът на пръстените“. Сядах до нея с книгата на Толкин в ръка и периодично разгръщах картата на Средната земя, за да ѝ разясня къде се движат многобройните персонажи, кой какви цели преследва и по колко време им отнемат различните героични подвизи или злокобни действия.
В края на всеки от трите прекрасни, трогателни филма се просълзявах или откровено се разплаквах, след което дискутирах с нея, преподавател по философия със стаж от почти три десетилетия, различните тематични елементи. Не съм очаквал и за секунда, не ми е минавало и през ума, че по-малко от месец след това ще цитирам в главата си Гандалф и Фродо Бегинс, мислейки за нейната смърт.
„Нашето пътуване не приключва тук. Смъртта е просто друга пътека. Пътека, по която всички трябва да поемем. Сивата пелена, която обгръща този свят, се повдига, и всичко се превръща в сребърно стъкло. И тогава ги виждаш. Бели брегове... а отвъд тях... далечна зелена страна насред блестящ изгрев.“
Така Гандалф Белия описва Неумиращите земи, Толкиновия еквивалент на библейския рай, когато младият, нисичък хобит Пипин се отчайва при мисълта, че е много вероятно да загине в предстоящото им сражение. Когато тези думи бяха изречени на телевизионния екран вкъщи няколко дни след Коледа, и аз, и майка ми се просълзихме, защото се замислихме за татко.
Сега тези думи са моята надежда, а и, сигурен съм, надеждата на всеки, изгубил свои близки хора. Ако има двама души, на които да мога да дам достъп до тези бели брегове и зелени поля отвъд, две достатъчно изстрадали, благородни и мили души, това биха били майка ми и баща ми. Обичам ги в сегашно време, не в минало време, дори и да не са с нас сега. Обичам спомена за тях, примера, който са оставили зад себе си, продуктите на техните усилия. Обичам ги.
„Как да събереш отново нишките на един стар живот? Как да продължиш, когато в сърцето си започваш да осъзнаваш... че няма връщане назад. Има неща, които времето не може да излекува.“
Това са думи на Фродо Бегинс, изречени след края на приключението, след като Единственият пръстен е унищожен, а Арагорн Елесар вече е крал на Гондор и Арнор. Те са думи, които резонират в ума ми, въпроси, които изглеждат реторични, но нямат отговор сега, когато се очаква животът да продължи и без мама, без татко, просто да продължи нататък.
Трудно и ми е тъжно да повярвам, че на 30 години вече съм срещнал смъртта в толкова различни видове. Двете ми баби, единият ми дядо, майка ми и баща ми вече ги няма, вследствие на ракови заболявания, сърдечни удари, множествена склероза и пътен инцидент. И надали ще учудя някой, който е фен на „Властелинът на пръстените“ и познава героите на книгата и филмовата адаптация, казвайки, че опора са ми думите от „Двете кули“ на Сам, верният приятел и спътник на Фродо.
„Понякога на човек не му се иска да знае края [на великите разкази]. Защото как може краят да е щастлив, как може светът да се върне към това, което е бил, след като толкова много лошо се е случило? Но в края на краищата това е само преминаваща сянка. Дори мракът трябва да премине. Ще дойде нов ден. И когато слънцето изгрее, ще изгрее толкова по-силно.“
Дано, Сам. Дано. И дано двамата души, които са ме възпитали, които са ми пуснали почти всички важни филми, които са ме формирали като личност, се намерят на белите брегове. Дано се хванат за ръка и стигнат заедно зелената страна насред блестящия изгрев. Липсват ми повече, отколкото мога да опиша с думи – но най-много от всичко искам да бъдат в мир. Искам духовете им да са необезпокоени и да са заедно. Обичам ги сега, ще ги обичам и навеки.
