Сега, когато светът се ражда сякаш отново, ние като за първи път отваряме очи. Виждаме колко е прелестен, наслаждаваме се на красота, която не може да бъде претворена в целия ѝ блясък. Зареждаме душите си с очакване и надежда, защото ако тях ги няма, съзерцанието губи смисъл.
Чакаме личния си Годо в пиеса, която не спираме да пишем.
Пролетта е просто следващо действие. То трябва да бъде оптимистично, да грабва, да ни припомни, че всичко, случило се досега, е възможност да променим нагласата си занапред.
Преживяното не е непременно вече видяно. Често се случва, унесени в сюжета, да пропускаме важни моменти. Веднъж изречени, думите остават, и лесно могат да бъдат чути отново. Местата, на които сме били щастливи, продължават да съществуват, независимо от малката ни амнезия.
Нищо не си отива от нас. Никой не напуска сърцата ни.
Времето е виртуозно в способността да заблуждава, че съществува. То е ароматът на ягоди, който напомня детство. То е случаен допир, който ни завръща към първата голяма любов, когато сме целунали някого със затворени очи.
Трябва да помним, че сега сме такива, каквито сме, благодарение на преживяното. „Преживяно“ не в смисъла на „твърде много“, а на минало, което остава незабравимо. Защото именно в миналото е същността на случващото се днес.
Докоснем ли се веднъж до красотата, тя няма как да бъде забравена. Затова пролетта е толкова безкомпромисна в завръщането ни към хора, места и събития. Благодарение на нея самите ние разбираме, че сме хубави.
Младостта е завинаги. Независимо как и колко се променяме, тя никога не ни изоставя. Вероятно затова всички умираме млади. Вероятно затова животът остава едно неразгадано чудо и много от нас напускат този свят с усмивка и с широко отворени очи.
Чакаме личния си Годо, а вятърът роши цветовете на дърветата. Пролетният сняг от белите им листенца засилва аромата им и той се смесва с онзи на ягоди. Ето как осъзнаваме, че сме просто едни пораснали деца на съдбата. Деца, които знаят, че единствено от тях зависи как ще продължи действието в пиеса, която пишат сами – не заради аплодисментите, а в името на самата красота, която остава завинаги.
Прочетете още:
- Най-тихото щастие на света
- Обичай, каквото и да става
- Очи да имаш, с душа да виждаш
- Презумпцията, че останалите съществуват по-щастливо, ни държи нащрек
- Зимата на нашето доволство
