Мемоарите на Edna дамска чанта, когато с притежателката ѝ се случи промяна...

Ива Екимова
Снимка: София Зашева

Най-накрая съм щастлива. „Нова година, нов късмет” - не вярвах, че ще се радвам толкова на това тъпо клише. Вдишах отново първата глътка чист въздух, когато тя ме извади от тъмната бездна, в която прекарах последните 6 месеца. 

Там понякога беше студено, друг път задушно, но винаги самотно.

Сигурно ме е забравила - мислех си аз. Заменила ме е с нещо ново и вълнуващо, но стисках зъби и мълчах. Миг преди градската задуха да ме изпълни, светлината на плахите слънчеви лъчи ме заслепи. Тогава още не знаех, че това ще са няколко от най-вълнуващите дни в живота ми без колата й.

Качихме се в такси, което ни отведе от сервиза. То бе чистичко и бързо, и аз много го харесах. Докато пътувахме имах време да я разгледам. Бях свикнала с високия ток, тясната рокля, познатия парфюм и всички други елементи на обичайния й стил, в които се оглеждаше града, е, и стотици мъжки погледи, които тогава наивно смятах, че въздишат по мен. Но сега беше с клин, пухенка, шапка и папка в ръка. Толкова да не й отивах! Мили Боже, с какво го бях заслужила! Означаваше ли това, че ще ме върне обратно в депресивния търбух на онази самота? А може би прибързвах. Многократно я бях чувала да казва на приятелките си, че не бива да избързваме с предположения, че трябва да имаме търпение, за да видим как ще се развие дадена ситуация. „Вселената си знае  работата по-добре от нас”, беше любим неин израз.

Спомних си как започна денят. Нямах представа за времето. Знаех само, че е  4-и януари, трябва да е било преди обяд, защото чух вентилацията в банята, а след това и душа. Сигурно всеки момент ще излезе, ще изсуши косата си, ще се гримира, ще избере най-красивата рокля, която, като че ли е шита за мен и ще излезем заедно. Притаих дъх. Оказах се права... донякъде.

Пое ме в ръце и ме прегърна. Пъхна в джоба ми ключовете, портмоне, личната карта, малко пари и нещо, което не бях виждала до сега.

Къде са цигарите и запалката. Спряла е да пуши? Най-накрая! Мразех тези цигари! Караха ме да се чувствам зле и да мириша зле. На тяхно място имаше нещо ново. Не можех да определя на какво ми прилича. Единственото, в което бях сигурна е, че нямаме кола. Имаше два варианта – някой ще дойде да ни вземе или ще извикаме такси. Но при всички случаи ни чакаха няколко тежки дни. Едно ще ви кажа – тя мрази такситата.

Дойде такси. В мига, в който затвори врата и се настани удобно на задната седалка, а аз уютно потънах в скута й,  ме стресна въпроса: За къде пътуваме. Знаех какво ще последва и затова си отдъхнах, когато стигнахме до крайната точка. Защото колкото умна и организирана да бе, беше много зле с имената и номерата на улиците, както и с навигацията, но затова ще разказвам друг път.

В периода без кола, два пъти на ден се возехме в такси. От дома до центъра и обратно. И въпреки, че не понасяше такситата, няколко от шофьорите я накараха да се усмихне. Единият беше момче, което ни прибра от известен столичен мол. Беше на Йорданов ден. Момчето се оказа нейната зодия. Кротко, изпълнително, възпитано, със собствен бизнес – някакви сервизи за коли или нещо такова.  Нямаше си приятелка, а искаше да си има. Познавах я добре, щеше да го влюби в себе си и след това щеше да изчезне в нощта, като падаща звезда. На горкото момче щеше да му остане само надеждата да я вози отново. Тя, обаче, никога не се обади на същата компания.

На следващия ден се прибирахме от обичайния й „офис”. Приятен клуб, в който празнува последния си рожден ден. Чудно място, което на мен ми прилича на бара от Междузвездни войни. Можеш да срещнеш представители на всякакви цивилизации, които нямат нищо общо помежду си, освен мястото. Тя с лекота общуваше с всички. В таксито миришеше много хубаво. Тя седна отпред, както правеше винаги, когато колата имаше плъзгащи се задни врати. Вярваше, че счупването на нокът в тези коли е гарантирано и затова не искаше да рискува. Беше делничен ден и Митко, шофьорът, слушаше БГ радио. Течеше „Любими песни, за любими хора”. Обичаше това радио. Заради Наско, Симо и Боги, Лора и всичките й приятели, които работеха там. Обади се на Наско, просто така, за да му каже, че се вози такси, в което слуша неговото предаване. Той я познаваше и веднага поздрави и двамата с „Мой свят”.  

Митко, шофьорът, щеше цяла седмица да разказва на близките си за преживяното.

Когато на другия ден разбра, че колата няма да е готова в обещания срок, решително тръсна къдрици и... извика такси. Чак, когато колата спря, разбра, че не е казала адреса, въпреки това беше пред дома си. Оказа се, че шофьорът е неин съсед. Всички в кооперацията я познаваха, но дори и този знак на съдбата не я успокои. Мълча през цялата вечер. Целият уикенд не мръдна от дома си.

Ядосваха я: студеното време,  липсата на кола, купищата задачи, които трябва да свърши. Само като си представяше как ще трябва да обяснява на някого от къде и как да стигне, като преди това да изчака време, в което нищо друго не можеше да направи, й призляваше. Как да й обясня, че трябва да е благодарна, затова, че друг има отговорност за маршрута, задръстванията и, че придвижването от точка А до точка Б ще й позволи да проведе купища разговори, които докато шофира сама няма как да се случат.

Беше Ивановден. И на този празник получи много обаждания, цветя и поздравления, но тя предпочиташе Цветница.

В единия от дните бе много тъжна. Такава каквато я знаех след шумните момичешки вечери, в които часовете на нощта препускаха и потъваха в бутилките вино и разказите за далечни дестинации и непознати момчета. Поради неясни за мен причини не следеше профилите си в социалната мрежа, не отговаряше на съобщения и мейли, просто наблюдаваше хората отвън. Заедно виждахме тъжните им лица, старите им дрехи, навъсените физиономии и погледите сведени надолу.

Усещах, че иска да спре всеки един от тях, да говори с всеки един от тях, да утеши всеки един от тях, да им даде надежда. Въпреки че самата тя имаше нужда от това – надежда, помощ, добра дума, прегръдка.

Познавам я много добре. Единственият начин да усети тези неща в себе си, когато нямаше кой да й ги даде, беше, тя да ги дари на някого. Нямаше да минат и няколко часа и усмивката й щеше да се върне, защото знам, че ще измисли нещо. Ще усети нещо ново, ще й се случи нещо ново.

Моля ви, не й казвайте това, което ви разказах. Тя не обича друг да споделя тайните й. Обичайно го прави самата тя. Не можах да се сдържа, защото отново се върнах в прегръдките й.

Ваша:
Любимата чанта на Ива Екимова

Последвайте ни и в Инстаграм ТУК

Още от Ива Екимова:

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfocompany.bg.

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Колко често чистите вкъщи?

Абонамент