Цветята на Майли и най-щастливият ден

Ако сте сред тези, които все още нямат принос за изстрелването на песента Flowers на Майли Сайръс в топ класациите, то боя се, че след този текст ще е почти неизбежно да ви се забие в главата - като песничката от рекламата за дъвки във филма на Pixar „Отвътре навън“. Неизтребимо.

Мисля, че не е нужно човек да има деца, за да го е гледал. Ако все пак не сте, поправете тази работа, защото догодина излиза вторият филм. За онези, които все пак не са, пояснявам. Емоциите човешки са изобразени като анимационни герои и поддържат огромния архив от запечатани спомени под формата на разноцветни топки. В архива понякога има топки, които по малко странен начин попадат там, нещо като спам. Те могат да се пречистват, обаче тази песничка от реклама за дъвки все изскачаше отнякъде.

Още от Авторите

Така се случи и с цветята на Майли. Даже не я харесах чак толкова първия път. Но следващите няколко дни рефренът сам си пускаше плочата в главата ми. Истината е, че още първия път се усмихнах с дълбоко разбиране на онази част от рефрена, в която се пее: „Мога да говоря със себе си с часове за неща, които ти не разбираш“.

Реших да се поровя в коментарите под клипа в YouTube и видях, че една жена е написала: „Ти излекува моето минало Аз, Майли. Онова, което не разбираше, че моите провали в любовта с другите са били, защото най-много съм обичала себе си. Песента ти ме освободи“.

Колко хубаво, че още в края на 80-те - началото на 90-те моето поколение и среда, в която работех – като част от най-първия екип на сп. „Ритъм“ и битувах по собствено желание, си имахме „Нова Генерация“ и поет като Димитър Воев с неговото „От моята любов аз няма да ти дам, ще се обичам сам“. И в моя частен случай рефренът от „Цветя“-та на Майли – „I can love me better than you can” (мога да се обичам по-добре, отколкото ти) се срещна с един друг неизтребим рефрен от „Нарцисът“ на Воев. Все за цветя става дума, както е видно.

И колко хубаво, че трендът в популярните песни вече се отдалечава от Риана, която „обичаше начинът, по който я лъжат“.

На мейнстрийм ниво ми е ясно, че Майли Сайръс капитализира много добре раздялата и болката от неуспешния си краткотраен брак. Почти както някога Марая Кери направи хит след хит от своите раздели. Наясно съм, че никой от нас на локално ниво, колкото и да е бил „напред с материала“, дори да е имал някаква местна популярност, не е имал мащаба и условията да го капитализира. Но ще игнорирам това. Каквото - такова.

На практика всеки творец, абсолютно всеки, създава своето изкуство, като преосмисля и творчески интерпретира собствените си болки, тревоги, мъдрост, радост, познание. И така го предава нататък. Това му е работата на твореца – независимо дали е самобитен, дали е част от среда с неразвит и малък пазар, дали е част от най-големите гиганти в развлекателната индустрия.

Творецът винаги прави едно и също – преживява, при това не само своите лични емоции. Той е емпат – дори и несъзнателно чувства и преживява твърде много неща от колективното несъзнавано. После синтезира, стига до някакво ниво на познание и мъдрост, дава го на всички, които биха могли да са в резонанс с него по едно или друго време. И много често точно така помага да се освободят затлачени и неизяснени емоции вътре в нас. Както е казала и тази жена от коментара под клипа: „...провалите в любовта са се дължали на това, че съм обичала себе си“.

Когато прочетох това изречение, и на мен рязко ми се прииска да изпратя цветя на миналото си аз. Нали знаете как става? Понякога нещо съвсем дребно, невинна реплика, която дори може да изглежда глуповата на онези, които не са имали това преживяване, се превръща в ключ към вратата на яснотата.

Винаги, дори и при най-готините ми връзки, най-много обичах момента, когато се измъквах от връзката, за да се насладя на преживяването си по моя начин, с цялото си аз. И без странична намеса. И също така си спомням, че в 90% от случаите, когато съм питала бившите си гаджета: „Според теб ние защо се разделихме?“, те казваха: „... Как да ти кажа, ти си много себедостатъчна. Някак се чувствах излишен“.

Говорим си за...

Първите пъти, когато бях все още твърде млада, се шокирах. Въобще не можех да ги разбера, даже мислех, че нещо ми се измъкват. Приятелки, текстове в списания, психолози, с които се срещах по работа... пееха онази песен, че съм имала страх от обвързване. Не. Всички грешаха. И всички след време си признаха: „Знаеш ли, ти беше права някога. Сега започнах да те разбирам“.

То и аз много не се разбирах тогава. Само знаех, че по друг начин не мога. Дори и в най-пристрастяващите ми връзки, онези, в които съм изживявала капаните на страстта от типа „не мога да дишам без него“, в някакъв момент подсъзнанието ми е изтласквало до централната ми нервна система рефренът от една друга песен – на „Контрол“, с дрезгавия глас на Кольо Гилъна: „И ще дойде най-щастливият ден, когато ти ще си далече от мен“. Защото в крайна сметка, не е ли най-щастливият ден този, в който разбираш, че когато се влюбваш, осъзнаваш собствената си способност да обичаш, правиш го заради собственото си изживяване на любовта.

Чудесно е когато и партньорът е в синхрон. Но има и хора като мен, които в един момент започват да чувстват, че свободата да бъдеш всичко, което искаш, може да бъде понесена и дори приветствана само и единствено от твоя собствен Аз. От никой друг. И в този ред на мисли, всяка обвързаност, дори и в името на любовта, поражда ограничения.

Дори когато бях съвсем млада, не можех да проумея какво лошо или неприлично има в това да изживяваме заедно онова, което ни харесва и на двамата, а по отношение на всичко, за което имаме различни нагласи, разбирания, претенции, убеждения, да си го изживяваме самостоятелно или с приятели, които са на тази вълна.

Edna препоръчва
Блясък, който остава - новото ни любимо червило ROUGE DIOR LACQUER

И защо това, че сексът помежду ни е готин, означава, че трябва да се храним само вкъщи, да гледаме пиратски филми вместо на кино и прочее несъвместимости на културно и lifestyle ниво например. Винаги съм отказвала тази схема и ако трябва, си ходех сама по моите ресторанти, културни събития, изложби, концерти, любими барове. Такива едни неща.

И, да, сигурно и двете страни сме били разочаровани. Имало е „хлип, хлип, той защо не ме обича“... Обаче истината е, че обичта ми към себе си и онова, което аз съм харесвала да правя и бъда, винаги е надделявало. За мен това беше честно. Да се държа по друг начин, щеше да е лъжа.

И в някаква степен съм доволна, че онова момиченце от филмите на Дисни, които синът ми гледаше като малък, най-накрая порасна, ожени се, разведе се, и го изпя. Нищо че текстът е писан от трима души. Тя си го пее с душа. Разбрала го е навреме. Докато все още е достатъчно млада и секси, за да изживее красивите си мигове по по-уверен начин. И да го предаде на други млади момичета. По възможно най-мейнстрийм начина.

Ако не друго, това е край на тренда „Харесва ми начинът, по който ме лъжеш“. Не, не ми харесва. И никога не ми е харесвало. Нито някой „Той“ да ме лъже. Но най-вече – аз да лъжа себе си, че е любов онова, което се превръща в ограничение и лъжа. Дори и да е красива.