Да капитулираш в чудесата

22.12.2022 14:10

Декември е месецът, в който дори и най-големите неверници му отпускат края и си позволяват да допуснат, че може да им се случи някое и друго вълшебство. И като казвам „вълшебство“, нямам предвид някакви свръхестествени явления, а онези приятни неща, които не очакваш, но идват при теб и те карат да си кажеш „колко хубав е животът“. Дори да е бонус капучино. Или печалба от разните промоции в супермаркета, нов телефон от доставчика на мобилна услуга, защото сте лоялен клиент, такива неща.

Избрах тази тема, когато социална мрежа извади наяве този спомен от декември, някоя си година: „Малки чудеса - в едно заведение ми върнаха ръкавиците, които дори нямах идея, че съм загубила; кола с пернишка регистрация спря на пешеходна пътека, за да пресека...”

Още от Авторите

Насред коментари за всякакви конфликти, дискусии по темата за насилието и купчина престижни награди, които виждам като цветен пъзел, Facebook започва да се пълни и със съвети как да включим чудото в справянето ни с нещата. Например, ето това: „Лошата новина е, че списъкът ми със задачи е безкраен. Добрата новина е, че няма нужда да се справям сама с него. Вземете лист хартия и го разделете на две. Озаглавете първият: „Нещата, които трябва да свърша“, а вторият: „Неща, които предавам на Източника“. След това продължете деня си с най-широката си усмивка, защото знаете, че вашите помощници в тайнствените царства работят извънредно, за да оправят нещата от ваше име. Нещо ни подсказва, че ще видите доказателство за вълшебство, по-рано, отколкото очаквате!

Практикувайте капитулацията като начин на живот!“*

Видях го на английски и, честно казано, малко се зачудих дали да го оставя в буквален или разяснителен превод. Избрах и двете. Буквален е, но имам и какво да кажа по отношение на това „предаване“ и „капитулация“. То не е точно „давам задача“, както бихте го направили като началник, ако имахте някой подчинен, който да свърши черната работа. Независимо че в някаква степен е.

Но идеята е по-скоро „предавам се“. Мога да свърша това и онова, но за следващите 15 неща от списъка със задачи, „се предавам“. Нито имам достатъчно време, нито излишък от енергия, за да се справя и с тях. Капитулирам. Не се отказвам от тях, особено ако в сърцето си чувствам, че са мое истинско желание.

Отказвам се само да настоявам да се случат под пълен мой натиск и контрол. Няма да им тропам с краче и да изисквам от други хора да правят неща, или да се държат по начин, който на мен ми се иска. И оставям на Източника (Бог, Вселената, чистата енергия на моето съзнание – който, както си го нарича) да се погрижи за детайлите и организацията по отношение на онова, което наистина чувствам, че би ми доставило радост да се случи.

Говорим си за...

Предавам се на Източника също означава да отместя въпросния списък със задачите настрана. Ако той остава активен като усещане за несвършена работа някъде вътре у мен и тиктака като бомба, ще се взриви. И никакво чудо няма да се случи, освен може би някакво избухване, все едно съм в тенджера под налягане. Подобни обратни чудеса, наричани най-често „инциденти“, се случват именно в такива моменти.

Така нареченото „предаване на Източника“ означава също, че трябва да съм се освободила от всякаква предубеденост по отношение на онова, което искам да се случи или да имам претенция с кого. Спомням си, веднъж беше отпаднал гост за предаване на живо. По най-бързия начин трябваше да бъде намерено решение с кого да бъде заменен. Паниката в редакторската ни стая се надигаше, телефони се въртяха напосоки, започна се и с нападки между колеги. Реших да избегна това „налягане в тенджерата“ и излязох да пия кафе. Седнах в едно бистро и изключих.

Появи се мой познат, с когото преди години се бяхме скарали за нещо. Дойде, седна и помня, че дори се издразних: „Само той ми липсва“. Обаче човекът беше толкова развълнуван от последното си приключение, че направо отвори телефона си и започна да ми разказва по снимки. Чух се как казвам: „Идваш утре в 9 сутринта да го разкажеш в предаването, веднага ми изпрати снимките от приключението ти на пощата“. И човекът дойде, участието му беше най-интересното и забавно нещо в това предаване.

Това е дребна илюстрация на „капитулация“. Разказвам я, защото сигурна съм, всички имате такива случки. И за да се схване принципът, независимо, че умът въобще не иска да схваща каквото и да е, в което няма никаква логика, положен труд, систематичност.

Чудесата обаче не са териотория на ума. Те са същност на духа ни. Другото, което съм забелязала, е че когато човек се зачуди дали да слуша разума или сърцето, духът го води чрез краката.

Казвали са ми: „Ама то не може всеки ден“. „Защо да не може?“

Тези малки чудеса се проявяват всеки ден, нямат навика да стоят мирно под елхата. Отделен е въпросът, че 90% от тях дори не забелязваме. И няма нужда, защото умът ще иска да ги държи под контрол. Но никак не е лоша идея да се свикне - с капитулацията в чудесата.

Малко след като го написах, видях пост на друга моя приятелка, който гласи: „Неочакваното е обречено да се случи, очакваното може никога да не дойде.“*

За пръв път от 83 г. Юпитер и Уран се срещат в Телец: какви изненади очакват всяка зодия
На фокус

А, баш!

То даже не става въпрос да се възприема като чудо или вълшебство, както досега бяхме свикнали. Време е да отвикнем и да започнем да развиваме навик, че това е най-естественото състояние на свързаност между човека и духа му. Защото вече и все повече нищо, което идва отвън, няма да ни носи усещане за сигурност.

Отвън ще идват спасители, което в превод означава, че ще има жертви и агресори и не става дума само за война, а за всеки един аспект – икономически, социален, политически, работен, семеен... – тези игри на човечеството макар да изглеждат в своя пик, всъщност са в своя залез, затова са толкова крещящо видими. Ако някой иска сигурност, дори да се налага да ѝ свиква, няма друг ход освен капитулацията в „чудесата“.

*Цитатите оригинално са публикувани в профилите на Искра Кирилова и Виолета Илиева.