В сезона на риалити форматите реалността остава някак тихо плачеща в ъгъла. Воайорствайки съдбите на другите, удавяме самотата си, отказа от общуване и капсулирането в нереалистични очаквания.

Създаваме виртуални реалности от социални контакти, обвързани в мрежи от фалшиви приятелства, скрити зад красиви профилни снимки. Ужасът да не сме сами крещи в тъмнината, в която телевизора отмерва кризи, скандали, рехабилитации и изгонвания... от реалността.

Загубени в превода, търсим смисъла на живота, а всевиждащото око на смартфона ни обвързва в лъжливи и мимолетни отношения. От многото рани или от страх лъжем, а преживели множество сътресения, ставаме агресивни, само за да не покажем колко ни е страх да не бъдем отново излъгани, самотни и огорчени.

Казват, че можеш да бъдеш сам в тълпата и самотен в отегчението на изчерпаното общуване с другия. Тогава намираме как и върху кого да проектираме мечтите, надеждите и любовта си. Създаваме илюзорна клетка от емоции, в която загубваме същността си. После тихо страдаме или бурно се радваме, но не с тази искреност, която ни се иска да преживяваме всекидневно.

Общуването с другите ни поставя постоянно пред изпитанието на доверието, страха, свободата и любовта. Кое да изберем? Да бъдем свободни и сами или зависими, но събуждайки се до топлината на любим човек, заради когото си струва всеки компромис.

Кога започваме да проектираме очаквания върху неподходящото платно и как се справяме с разочарованието от собствените си илюзии. Знаем ли другият какъв багаж носи със себе си и готови ли сме да влезем в неговите обувки, за да извървим годините на страдание, битки, лъжи и разочарования?

А очакваме ли нещо насреща или просто искаме егоцентрично да бъдем обичани?

Колко сме готови да дадем, без да искаме нищо в замяна?

Кога филмите в главите ни не са просто различни жанрове, а диаметрално противоположни вселени.

Може ли психологията да ни помогне в този лабиринт от нежелание да се доверим или да очакваме поредното разочарование. Постоянният контрол, който се опитваме да упражняваме, е предпоставка за недоверие, а недоверието убива връзката, независимо от количеството и палитрата на емоциите,  инвестирани в отношенията

Бизнес, който трябва да бъде умело менажиран, ли са любовта и комуникациите с другите и не е ли по-лесно да казваш това, което мислиш без илюзии и игра на гоненица? Неслучайно най-търсени са курсовете по самоусъвършенстване и любовно притегателство. Защото самотата днес е разменна монета, а закърняването на способността ни да общуваме – болест, за която няма ваксина.

Тогава прибягваме към измислената реалност, в която подреждаме анимационните герои на липсите, които ежедневието ни поднася. Стресът на бита, информационните мастодонти и социалните мрежи катализират процеса, превръщайки го в амалгама от самота, катастрофирали очаквания и погубени надежди.

Крием чувствителността си зад арогантност, а после оставаме сами и неразбрани, чудейки се къде грешим.

Егото не е най-лошото, което може да ни се случи.

Измислената реалност е болестта на века, която ни оставя на ръба на отчаянието. Потапяме се в работа, за да не се налага да полагаме усилия в изграждането на връзки. Истината е толкова проста – чистота, всеотдайност и искреност. Трите имуностимуланта в борбата с грипа „измислена реалност”.

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.