Калин Терзийски
Говоря си с една мила приятелка. Умна писателка.
Но от младото поколение. Ха-ха. Знаете – всяко по-старо поколение смята всяко по-ново за невежо. Това си е от край време.
Платон е смятал поколението на Аристотел за пропаднало и глупашко. А какво ли е мислел Сократ за поколението на Платон? Та така де…
Говорим си с нея.
- Чувала ли си за Рачо Петков Славейков? – питам Диди и потраквам с пръсти по решетката...
Tака правя, когато съм напрегнат и дебна някого. Хората са птици, аз съм котката, която ги издебва и улавя в незнаене на нещо. От дядо Съйко съм научил това даскалско, хищническо злорадство – да изпитвам и да тържествувам, като хвана някой да не знае!
Подпитвам го, уж ей така – безпричинно. Но дебна.
Всеки иска да покаже, че знае. Всеки се връзва на учителския ми капан. И почва да рови в главата си за отговора на мъчителския въпрос. А аз си подсвирквам и нехая. Пък после – като жертвата ми не успее да отговори, еха! Как обичам да ѝ обяснявам и да ѝ разказвам! Докато ѝ се надуе главата...
- Е! Чувала съм естествено! Петко Славейков…
- Не не не. Рачо Петков Славейков!
- Ааа, Рачо, ами трябва да е син на Петко Рачов Славейков? Не е ли?
- Точно така. – казвам и се радвам, че можем да отворим капака и на тая история.
- Значи той е… - мисли Диди.
- Той е син на Петко и брат на Пенчо Славейков. – търпеливо и учителски повтарям аз.
- Интересно. Дали някой знае за него? – замечтано се отдава на мислите си Диди. Тя е писател. Тя усеща просторите. Които се откриват при отварянето на всеки капак. Капак, закриващ нечий живот и човешка история.
Всяка човешка история е огромен свят. Малък свят. Странен свят. Отваряш го и живееш и ти.
- Е, естествено, естествено, че знаят за него. И странното е - знаеш ли кое? Че живеем в огромен свят, Диди, а не си даваме сметка за това. Ще го кажа така: даже хората, които знаят за Рачо, не са малко. Сигурно даже са много. Примерно по целия свят има сигурно десетина хиляди души, които знаят нещо за него. Но странното е, че на нас ни се струва, че пак никой не знае за него…
- Нещо не мога да разбера…- мъчи се с моята мисъл Диди.
- Ами представяш ли си - може да има примерно куп хора, живеещи в Аржентина, негови преки наследници, просто предполагам, въобще не знам да има нещо такова, но нали знаеш, много български преселници от 20-те години живеят в Аржентина. И примерно има няколко десетки, които са негови потомци! И те го знаят! Тоест – знаят го даже и в Аржентина…
- Ама тук не го знае никой! – ядосва се леко Диди.
- Напротив! Всички учени-филолози сигурно го знаят, историците, много от библиотекарите, възрастни, образовани хора, има, има, Диди, даже България е голяма, нали си представяш – седем милиона! Ако решиш да се ръкуваш с всичките, ще ти отнеме над три години!
- О, ти си изчислил даже. И какво целиш да ми покажеш с тия странни мисли? – пита Диди и ме гледа под око.
- Искам да те насоча към две неща. Първо – че ние наистина не си даваме сметка колко голям е светът и колко е разнообразен. Та само в Китай има 60 милиона пианисти, Диди!
- Ама то в Китай всичко е, там всичко е по 60 милиона – пренебрежително се смее Диди.
- Но както предполагам – дори за Рачо Славейков в Аржентина знаят няколко десетки души. Може и стотици. Представяш ли си? Но ние въобще махваме с ръка и за нас това е нищо. Светът, с неговата ужасна масовост, ни кара да смятаме само с милиони. Всичко друго ни е дребно и незначително.
- Аха…разбирам… - кима Диди.
- А другото е, че някак ми е тъжно, че има пейка с Петко и Пенчо, а Рачо не е там. И си мисля – кой решава кой ще има паметник, а кой – не?
- Ами Петко и Пенчо са по-заслужили явно. – прозява се Диди. Тя е млада и не се интересува от хора, в които не може да се влюби или да намрази.
Да бе. А кой решава кой е заслужил? И какво значи „заслужил“? Я виж това.
И аз бръквам в джоба и изваждам телефона си, влизам в интернет и изваждам статия за Рачо.
Там пише:
"Рачо Петков Славейков е български военен деец, публицист и преводач. Роден е на 15 май 1857 година в град Трявна в семейството на Петко Славейков. Между 1870-1872 година учи в Роберт колеж, а след това и в гимназия в град Николаев. По време на Руско-турската война от 1877-1878 година се записва като доброволец при княз Черкаски в руската армия. През 1883 година завършва в Екатеринослав Военното кавалерийско училище. Заминава за Източна Румелия, където става кавалерийски подпоручик. Взема участие в Сръбско-българската война. През 1887 година се включва в русенския бунт, част от офицерските бунтове, поради което е осъден на смърт. Избягва в Русия, където завършва висша кавалерийска школа в Санкт Петербург. През 1895 година с позволение на българското правителство се завръща да се прости с баща си Петко Славейков. Остава в България, но му е забранено да се занимава с военна дейност и започва да превежда и пише публицистични творби. По-късно става член на Демократическата партия и сътрудничи на печатните ѝ органи. Свързва се и с лявото крило на ВМРО. Пише за вестници и списания, между които "Пряпорец", "Знаме", "Мир", "Демократически преглед" и други. Пише статии и студии по военнополитически, военноисторически и литературни въпроси. Кореспондент е на някои френски и английски вестници, сътрудничи на руския печат. Превежда творби от английски и руски поети - К. Улф; Т. Кембел; Н. В. Гребел; М. Ю. Лермонтов; И. Карно и др.
Умира на 21 февруари 1931 година."
- Еха. – казва Диди, след като е прочела.
- Мхм. Велик човек, велик живот, какво ще кажеш? – казвам аз.
- И той също е бил писател…- замислено рее поглед Диди към планината. Която е просто една от стоте хиляди земни планини.
- И е бил, и си е… - казвам и въздишам - И всичко на тоя свят е било, е и ще бъде…
- Само дето той не седи на пейката, до братчето си и до татко си. На площад Славейков. – казва тъжно Диди.
- Нищо. Те са от бронз. А ние – като отидем, ще си го представяме. Той ще е от фантазия.
- Винаги като отида, ще си го представям седнал там. – усмихва се Диди, мислейки за себе си.
* * *
Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски в Edna.bg:
Сънят на разума ражда чудовища
Парите като извор на спокойствие
Събитието на 2015-а година за мен
* * *
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
