Калин Терзийски
Да, аз живея на село.
Но трябва да ви уверя, че имам вкус към сладките неща, към хубавите.
Не живея само с мисълта за добре натрупани дърва за зимата и с миризмата на запален оборски тор.
Емили Дикинсън също е живяла на село. Или в нещо подобно на село.
Помните ли коя е Емили Дикинсън?
Ха. Ако не помните, значи нашата цивилизация си отива, чао да ѝ кажем и да го ударим през просото. Както и да е.
Емили Дикинсън е написала примерно това:
Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един - умрял за правда -
до мене настаниха.
"Защо - той тихо ме попита -
умря?" - "За красотата".
"А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя."
И през пръстта ний си приказвахме -
като добри роднини, -
додето мъх покри устата ни
и имената скри ни.
Тя, апропо, е горе-долу връстник на Любен Каравелов и е кака на Левски. О, да. Ние обаче живеем за момента, ние познаваме само промоциите в моловете и това не ни влиза в плановете за деня. Нали така?
Та. За какво говорех?
А, да… Че живея на село.
Започнах с тоя незначителен факт, за да кажа веднага след това, че въпреки живеенето на село, аз ходя из София, из метрополията, из най-хубавите улици на града; всеки ден; и ходя на изложби, на концерти, на театри, на премиери на филми и на представяния на книги.
Мисля, че който се опита да твърди, че в София няма хубав и богат културен живот, няма да е прав или поне ще е глупаво тенденциозен. Всеки обича да се оплаква. Но аз викам така: малко по-умерено с оплакването!
В София наистина се случват велики и прекрасни неща. Просто ние обичаме много да се самосъжаляваме. И да казваме: Хората подивяха, опростяха, няма култура, хората не четат, нищо не се случва, народът оглупя и стана напълно прост! Така обичаме да казваме.
О, да. А народът, дявол да го вземе – сме ние и никой друг!
И ето. Вчера аз от село - тъгъдък-тъгъдък – с автобуса, защото аз съм екологичен чиляк и не карам кола, а само чакам жена ми да ме повози, но само когато е наложително – иначе – пеш…Та с автобуса – бум – право в София.
Ето ме – тук съм, в София, града голема. И попадам на изложба, попадам на хубаво място! Поканен бях, не беше съвсем случайно. Но ще ви кажа: И ако се разхождах случайно - пак сигурно щях да налетя на тая изложба. Или на друга. В София има, има, казвам ви, страховити и чудесни и прекрасни неща, просто да имаш очи и сърце – да ги виждаш!
На изложбата на моя приятел, на това хубаво, старичко, все още младо момче Андрей Даниел. Професор, Боже, Господи, чудно ми е как художник може да е професор (но защо пък не – професор значи учител), професор Андрей Даниел! И влязох там – изложбата ме чакаше. И беше чудно, чудно, казвам ви! Тоя човек наистина умее да рисува.
Вие ще се изсмеете, може би сте понапълнени с претенции и сте прочели това онова за Марк Шагал и за Густав Климт; струва ви се смешно да се каже за професор и прочут художник, че може да рисува. Хм. Но ако знаехте какво аз влагам в тия думи: Той наистина може да рисува – щяхте да разберете. Проникновен. Мъдър майстор. В галерия Ракурси.
И аз гледах нещата му, изпих чаша вино, обиколих три пъти галерията и си казах: Живи сме все още!
* * *
Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски в Edna.bg:
Сънят на разума ражда чудовища
Парите като извор на спокойствие
Събитието на 2015-а година за мен
* * *
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
