Текстът е изпратен като част от играта на Edna.bg "Най-прекрасното нещо, което ми се случи през 2016 година". Вижте как можете да се включите в нея ТУК!
5 дни с моя син. Толкова ми се полагат за година и половина. Разпръснахме се по света като топки по билярдна маса. Сега ще прелети от Хамбург до Неапол да ме види.
Ден първи.
Качваме се на покрива на един замък. Синът ми съзерцава залива, аз съзерцавам него. По някое време забелязвам, че сме останали само двамата.
- Владо, няма никой наоколо. Ако ни заключат?
- Споко, мамо. Сигурно има камери навсякъде. Ще ни видят.
Доскоро аз го успокоявах. Кога се промениха нещата?
Ден втори.
Замъкваме се по обяд на о.Капри. Синът ми се запътва към един ресторант, за който аз се опасявам, че е скъп.
- Не се притеснявай, мамо. Аз ще платя.
Как така той ще плаща? Винаги аз правя това.
Качваме се на връх Монте Соларе, а междувременно лифтът затваря и трябва да се връщаме пеша. След дълъг преход по тясна пътечка се озоваваме пред безбройни стълби, които водят до пристанището. Коляното ми крещи от болка. Връчвам си якето и раницата на сина ми и с умиление си спомням за времето, когато аз носех неговите.
Ден трети.
Отиваме да превземем Рим. Поканила съм и моя приятелка за подкрепление. На пиаца Навона се отплесвам да слушам уличен музикант. Камелия ме побутва по рамото:
- Изгубихме детето ти. - аз се усмихвам спокойно.
- Той вече не е дете. Ще се оправи.
Ден четвърти.
След няколко часа обикаляне на Помпей все още не сме го разгледали целия. Скоро ще затварят, а аз нямам повече сили. Отивам да чакам на изхода, докато синът ми види каквото може в оставащото време.
Спомням за древната източна традиция възрастните родители да се изоставят високо в планината, за да не пречат на изхранването на младите. Така и аз го бях оставила сега да продължи пътя си без да му преча.
Последен ден.
На летището сядаме на кафе. Синът ми ме поглежда и пита:
- Мамо, от какво имаш нужда? Какво мога да направя за теб?
- Имам нужда ти да си добре, Владо. Грижи се за себе си. Ако ти си добре и аз ще съм добре.
Обръщам се и тръгвам към изхода.
Един дъждовен облак е заседнал в гърлото ми и напира да се излее.
Малкото ми момче е станало мъж. Вече не ме чака като птиче с отворена човка.
А аз?
Аз вече мога да помисля и за себе си.
Догодина ставам на 50.
И смятам да се родя отново.
Автор: Лидия Абрашева
Прочетете още:
525 600 минути здраве - най-прекрасното нещо, което ми се случи през 2016
"Благодарност" - най-прекрасното нещо, което ми се случи през 2016
Да прегърнеш отново детето си - най-прекрасното нещо, което ми се случи през 2016
