„Мъча да се усмихвам, защото вече в последно време виждам, че много малко усмивка има“, казва той тихо. Гласът му е по-бавен, думите – премерени. Но зад тях стои човек, който е минал през върхове и бездни. Пред Мон Дьо застава бившият шеф на ЦСКА Валентин Михов, който разказва за добротата, която невинаги се връща. За предателството. За страха. И за оцеляването.

„Аз съм правил само добро“

„Може би съм имал късмет с хората, с които съм работил, с местата, където съм ходил. Явно имам кадем в себе си“, усмихва се той. Определя се като положителен човек, който винаги се е стремял да прави добро.

„Не съм посягал на човек. Не знам какво е да говоря зад гърба ти. Мога да казвам ‘благодаря’ – нещо, което ние, българите, сякаш забравихме. Да кажеш ‘извинявай’. Или ‘обичам те’.“

Според него промяната в манталитета ни идва от възпитанието. „Простотията ни завладява. Страшно е. Трагично е да не се уважаваме.“

Говори и за футбола – за времената, когато цветът на отбора не е пречил на уважението. „Няма голям футболист от ‘Левски’, с когото да не сме сядали на маса.“ С уважение споменава легендите на ПФК Левски София – Георги Аспарухов и Георги Соколов.

„Това беше класа. Не четкане. Уважение.“

Три години в плен

Най-тежката част от разговора идва, когато темата се насочва към последните няколко години от живота му.

„Това ми е втори живот. Бях на прага между живота и смъртта.“

Попада на човек от подземния свят. Запознават се нормално. „Аз никога не виждам лошо в хората. Докато не започне да ме използва.“

Снимка:

Следват заплахи – към семейството му, към внучките му. Рекет. Плащания. Продажба на офис. Продажба на кола. Над 100 хиляди евро, които изчезват.

„Три години ме държеше като заложник.“

Пребиван е многократно. Лежи в болница четири или пет пъти. „Всичко ми е счупено.“ Говори бавно – не от притеснение, а от физически травми, които още носят последствия.

Инцидентът от 2020 г., за който тогава се появиха различни версии, днес получава нов контекст. „Не беше заради конгрес. Не беше, че съм паднал по стълбите. Имах достойнство и мълчах.“

Защо? „Защото половината от някои служби работят с тях – така ми казаха. Какво да направя? Не се правя на герой.“

Ако този човек беше останал жив? „Нямаше да съм между живите.“

Случайност – падане, удар в главата, кома. И всичко приключва. „Този горе ли ми помогна – не знам. Но така стана.“

„Не бях на нулата. Бях под нулата“

След тези близо три години той остава без нищо.

„Не бях на нулата. Бях под нулата.“

Когато му трябват 300–500 лева, търси помощ от приятели. Това, казва, е най-унизителното.

Семейството му преживява всичко изключително тежко. „На най-големия враг не го пожелавам.“

Променя се. Затваря се. Става по-предпазлив. „Не се раздавам толкова. Явно добрината не винаги се връща.“

Къде изчезна човещината?

Той не крие разочарованието си от съвременна България.

„Забравихме да се обичаме. Забравихме да се уважаваме.“

Гневен е от агресията по улиците, от омразата, от разделението. „Всеки срещу всеки – това е основната българска черта.“

Спомня си други времена – когато като президент на БФС отборът се класира за световното първенство в САЩ. Заедно с Димитър Пенев и момчетата. „Обединявахме се. Питах ги – искате ли да пийнем по нещо? Каква музика обичате – The Beatles или The Rolling Stones? Приближихме се. Това беше в основата на успеха.“

Днес му липсва точно това – близостта, човешката връзка.

„Един лев нямам зад гърба си“

Ако 18-годишният Валентин Михов го срещне днес? „Ще каже: ‘Дядо…’“

Не съжалява. „Изживял съм толкова хубави моменти. Най-хубавите пари са изхарчените.“

Няма спестени богатства. Но има спомени. И гордост.

„Какво няма България? Българи. Имаме хора, но нямаме човещина.“

Как иска да бъде запомнен?

„С добротата си. Добър човек съм. Искам да могат да разчитат на тези две ръце и на това, което има в главата ми.“

Подготвя и втора книга. Този път – с повече детайли. „Има неща, които трябва да се кажат. Предателството, което преживях… Няма да го кажа цинично, но не сме добра нация. Не всички – но много.“

На финала не иска оценки от Господ. Иска само здраве. „И да не съм в тежест на младите около мен. Никога няма да бъда в тежест.“

И въпреки всичко преживяно – побои, рекет, страх, унижение – в него още има нещо непокътнато.

Може би това е животът в „старото куче“. Може би това е инатът да останеш добър, когато светът около теб ожесточава.

Прочети още:

• Аня Пенчева: Борих се за дом, за семейство, за деца, свободата дойде после 
• Актрисата Валентина Каролева за наркотиците, страхът и пътят към светлината 
• Лияна: „Не искам повече моят свят да бъде докосван от нечисти ръце“! 
• „Удобна, но не смачкана“: Изповедта на Ана Пападопулу за мълчанието, истината и цената на морала