Всички си тръгват

Всички си тръгват
Снимка: Thinkstock

Стоя си тук и чакам нещо да се случи. Нещо! Просто нещо, което да ме накара да се усмихна отново. Нещо, което да изтрие празния безизразен или понякога отчаян поглед на лицето ми. Нещо, което да накара така дълбоко заспалото зрънце на надеждата в душата ми да пусне нежен филиз.

Стоя си тук без дори да мога ясно да формулирам нито това защо съм тук, нито какво е това, което искам да дойде и да ме събуди от тази летаргия, от това празно време, от този вакуум, в който се размиват всички изначални представи и се чудиш дали въобще живееш или това е просто някакво състояние, за което сигурно има друг термин.

Стоя си тук и търся смисъл. Или по-честно казано чакам смисълът да дойде и да ме зашлеви през лицето. Ама силно да ме зашлеви! Направо да разбие на парчета целия ми скалъпен от примирение и самосъжаление свят. Жалък свят, но май доста комфортен.

Нали съм си свикнала с него все пак. Но как стана?

Как се получи така, че свикнах с него? Как се случи да припознавам естественото си състояние в образа на безмълвната апатия и тъгата? Кога забравих колко непростимо нечовешко важно е да чуеш любимата си песен и да потанцуваш, преди да заспиш?

Кога забравих колко задължително е да сме заедно и да ближем леден сладолед, целите покрити с пясък? Кога последно ядох лютеница и усещах колко гениално вкусно просто е това? Защо, за да е всичко наред, вече не е достатъчно просто да е лято?

Сигурно така е нормално. Така се случва винаги и навсякъде! Така трябва да е! Няма как иначе! Остарявам наивно. Трябва да се сбогувам с детството и с присъщите му радости. Убедена съм, че много хора по целия свят се чувстват точно така. Това си е чиста химия. Просто тялото ти се уморява и спира да произвежда правилните количества от младостта. Просто! Дали?

Стоя си тук и изведнъж разбирам - всички си тръгват! Аз май не съм стара. Аз май съм самотна. И не тялото ми е виновно. Нали аз съм тази, която му нарежда всичко. Виновна е празнотата, която оставят всички хора, които си отиват от мен и спират да изпълват дните ми. Хората, за които е греела някога усмивката ми. Хората, с които си споделял филията си с лютеница, докато измисляш поредната лудория, която да издълбае спомен в паметта ти.

Приятелите, любимите, близките, които инжектират сила в теб, които те усмихват, които те осмислят теб и всяка малка крачка по пътя ти. Тези същите, които единствени са способни да погалят чувствата ти и да те приютят на топло и скришно. И пак те само могат да те наранят истински, защото само те са толкова близо до сърцето ти.

Но защо си тръгват? Защо? Защо? Защо? Защо пътищата ни се разделят и кое е по-важно от това да сме заедно? Търсят бъдеще? Че на какво бъдеще може да се надява отрязаното цвете, захвърлено далеч от храста. Търсят щастие? Е, не е ли в това, което имаме тук, истинското щастие. В тази заедност и споделеност. Търсят пари? Ама нали смехът ни е безплатен, а и времето ни е подарък. Защо?

Не разбирам! Защо нищо не разбирам?

Познато ли ти е?

Автор: Силвия Димитрова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти