Здравейте,
С интерес чета всички ваши публикации. Изпращам и нещо написано от мен, което е истинска история, която към момента все още продължава. Много бих се радвала написаното от мен да бъде публикувано, но оставям преценката на вас.
Благодаря!
С най-топли чувства,
Силвия

Там някъде по белия свят, живеела една обикновена, крехка и ранима жена. Животът ѝ бил еднообразен, изпълнен с напрежение и различни страхове. Тя имала семейство, за което се грижела с цялото си сърце и давала всичко от себе си, но уви, това не било достатъчно, за да бъде семейството пълноценно. Единствената радост в живота ѝ и това, което стопляло душата ѝ, били две прекрасни деца. Тя живеела за тях.

Въпреки това имало моменти, в които искала да сложи край на живота си. И така, животът продължавал, годините минавали неусетно в ежедневна борба на доказване, на неуспешни опити от нейна страна да бъде чута и разбрана. Стигнало се до момент, в който силите я напускали, не виждала смисъл в това, което прави, започнала да живее ден за ден, без да я интересува нищо освен децата ѝ.

Пренасочила цялата си любов, на която била способна, към тях, за да може да ги възпита като пълноценни и здраво мислещи личности. Искала поне децата да бъдат щастливи и да гледат на живота положително. Те ѝ давали сили да продължи да се бори, да води битки, като резултатът от тях винаги бил един и същ – наранена, огорчена и разбира се виновна.

В тежките моменти на депресии си мислела:

"С какво сгреших, защо това се случва на мен, няма ли поне малко щастие и за мен на този свят, не може ли и на мен да ми се случи нещо хубаво?", но уви светлина в тунела не се виждала.

Случило се така, че останала сама с децата и тогава започнали да настъпват неочаквани промени в нея – в начина ѝ на мислене, гледала на случващото се около нея по друг начин, търсела радост и в най-малките и незначителни неща, усмивката бавно се връщала на лицето ѝ, започнала да мисли за бъдещето. Сега имала възможност да продължи да се грижи за децата си с нужното спокойствие.

Животът продължавал, но тя вече не живеела ден за ден, обезсърчена и наранена, намирала смисъл във всяко едно свое действие, била по-уверена и спокойна. Тя била сама, но не самотна. Разбира се, имало и доста неприятни ситуации, които се опитвали да я върнат към миналото. Трудно, но успявала да се отърси от това и да продължи да гледа напред.

Един ден се случило нещо, което преобразило живота ѝ завинаги – срещнала него - Човекът, който ѝ показал, че може да се живее по друг, различен и прекрасен начин, без напрежение и притеснения, с усмивка, планове за бъдещето и мечти. Мечти, които според нея се бяха превърнали в блян.

Все още в този ден тя не осъзнавала, че това е Той – принцът от приказките. Срещите, разговорите, погледите тя приемала за нещо различно, харесвало ѝ вниманието, което получавала, но въпреки това не отдавала толкова голямо значение. И тогава, в един миг, в един прекрасен слънчев ден, желанието в нея се пробудило като цвете, което се пробужда от първите слънчеви лъчи след дългата и студена зима.

Промяната в нея настъпвала бавно, но била завинаги. Всичко било толкова естествено, красиво, прекрасно. Питала се дали това, което изживява не е сън. Чувствала се като малко дете, което преоткрива света. Разбрала какво значи щастие, любов, страст. Тези чувства я връхлитали неусетно, но трайно и завинаги.

Той ѝ показал какво значи да си значим, как да даряваш радост и любов на човека до себе си, без да очакваш нищо в замяна. Да правиш нещата така, както ги чувстваш, да мислиш свободно, да изпитваш радост от малките и незначителни неща, показал ѝ какво е щастие. Всичко това било толкова непонятно и не разбираемо, че понякога се питала възможно ли е това да се случва на нея.

И все пак вътре в себе си решила да се остави на течението, да изживее мига, да се отдаде безрезервно на страстта и желанието си, да живее...

Автор: Силвия Петкова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".