А беше толкова лесно...

А беше толкова лесно...
Снимка: Thinkstock

Здравейте,

След шестгодишна връзка - половината от периода нелегална, другата половина вече легална, се събудих в петък на 13 с искрена нужда за равносметка и споделяне.

Равносметката показа - един неуспешен брак, продължаващи опити за второ съвместно съжителство, приятелкА - остана само най-упоритата, която не смея да тормозя вече с дълбочините на анализа на връзката ми и която, за жалост, няма място в успехите на тази връзка - казах си, че е упорита, още е наоколо; четири прекрасни деца - две от първия ми брак и две от неговия първи; и най-неразбираемата част - липсата ми на практическо мислене и нужда само и единствено от тръпка, която очевидно не може да е денонощна - очевидно за всички, но не и за мен.

Убедена съм, че четете много подобни сърцераздирателни и самосъжалителни ридания, но повярвайте ми, аз съм много убедителна в нещастието и искрен егоист в радостта. Хвърчилото на щастието си е само мое. Нещо като Джоуи от "Приятели" - "Джоуи не дели храна".

Много усмивки за уикенда,
Поздрави,
Галина

***

13 септември 2013 – петък, за някои фатален, за мен още един извървян месец. Шест години и пет месеца с любовта на живота ми. Точно четири години от началото на "истинското" начало. Но напоследък все по-често се питам кое е истинското – това, което беше или това, което е.

В такива моменти се връщам към т.нар. "фатална седма година", но и към Бегбеде и "Любовта трае три години". За щастие все още предпочитам да цитирам Фредерик, а не да се примиря с крайната народна сентенция, колкото и научно и емоционално да е обоснована.

"…за да бъдеш щастлив, се нуждаеш от сигурност, а за да си влюбен се нуждаеш от несигурност."

Пророк или прекалено с неясно съзнание през повечето време. За мен обаче, това се превърна в реалност през последните шест години и половина почти. Животът ми в сигурна несигурност, каращ ме да съм на ръба на загуба на разум – от щастие или отчаяние. Мислила съм си, че искам спокойствие и "зелено знаме" за морето на душата ми.

И познай какво - имайки точно това за повече от няколко месеца, отново съм на ръба. А дали това спокойствие и лежерност не са равни на липса на любов и безразличие? И новата драма е скицирана.

Извървяла пътя от любовница до обичана съпруга, моля се драмата да е само в моето неспокойно съзнание, за да не се събудя "просто съпруга".

"Съпрузите вечерят, любовниците обядват."

Това не е писано "под екстази", нали? Питам се как става така, че гъсеницата от безумно влечение, пеперуди в стомаха, липса на апетит и глупавата усмивка еволюира, в доста от случаите, в молец от дребни ежедневни тъпотии и неизменното "Какво ще вечеряме?", "Платихме ли сметките?", с малко повече късмет "Какво обядва?" (бих се зарадвала на "С кого обядва?" – това показва поне малък интерес не към менюто).

Може би, ако и двамата играят главни роли в комедията и са равно въвлечени, това е истинската следваща фаза на влюбването, любовта, обичта, семейството и магистралата на "съвместното". В патологични случаи като моя, обаче, когато чувствата и нуждата от тръпка винаги са в превес на разумното, комедията се превръща в трагедия от несигурност.

Нима е дошъл краят на трите, седемте години или по-скоро на приказката? И така се връщаме на несигурност равна на все по-дълбока мисъл за влюбване и несподелена любов, драми и терзания.

"От определено ниво на болка нататък човек губи всичката си гордост."

За да обобщя и може би да вляза в "жълтината", споделям живота си официално от две години с "мъжа на мечтите". Спомням си ясно деня, когато се срещнахме – красив колега, който почти не забелязах, от еуфорията на новата работа и лудницата в офиса. Скоро след това ме запознаха с всички клюки и пикантерии и за мен той остана в категорията "арогантен, успешен, влиятелен", т.е. отблъскващ.

Водена от праволинейността си, месеци наред не забелязвах по-различното отношение и интерес към мен. Докато за един миг според мен (с много усилия, според него), той се превърна в принца, който всички жени отричат, но неизменно чакат.

Отвори врати и светове, неподозирани и несъществуващи дори във фантазиите. Увлече се, завлече и мен скоростно. Приех го, обичам го и се борих тихо и достойно. Лудостта ми се задоволяваше от всичко забранено и скрито около нас и пируваше щастливо години.

И сега, вместо да я погреба и да се наслаждавам на "нашето", "подреденото", тя диво се опитва да възкръсне и да разруши всичко.

В моментите, когато съм силна, виждам ясно пукнатините. Не искам да съм даденост. Искам потупване по рамото. Искам си онзи поглед.

Когато обaче не получа това и съм заплашена от "преждевременния" край, всичко е мътно. Коя съм, какво съм, какво искам и мога?

Нашите критични три години минаха, почти изтекоха и седемте, но все по-често имам нужда от "екстази" в отношенията, всъщност не за мен – имам нужда той да е на "екстази".

Началото беше ясно и с фойерверки, а кой и кога ще напише "The End". В лудостта няма край, тя си е до живот.

Това "нашето" лудост ли е или поредната сълзлива любовна история?

Автор: Галина Йовчева

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти