"По моите правила ли ще играем или по стандартните?" – чух сина ми да пита своите приятели, преди да се впуснат във вечерния си компютърен маратон.

"По моите правила трябва да приключите в 11", намесих се строго, което моят тийнейджър прие като неуместно налагане на чужд авторитет в неговата игра. Колкото и да е незначителна с баналната си ежедневност тази случка, тя е показателна за навиците ни на възрастни да живеем с усещането, че ако изпуснем контрола върху света на онези, които са ни подръка – семейството, приятелите, любовниците, съпрузите, нещо бог знае какво ще се случи.

Независимо, че се старая да влагам осъзнатост във всяко свое действие и дума, установих, че някои навици да създаваме дисхармония, като приемаме нещата и себе си на сериозно са толкова силно вкоренени у нас, че ги прилагаме механично. А после се чудим откъде ни идват недоразуменията, неразбирателството и неудовлетворението. Разбира се, че можех както обикновено да го оставя в неговия свят и към 11 без 15 мило да напомня да се ориентира към приключване. Но сякаш дяволчето Фют ме изръчка „издразни го в началото на играта, ей така, да не му е спокойно, да не си мисли, че само неговите правила важат”..., което в крайна сметка е изключително неуместно поведение за изграждане на добри взаимоотношения. Не само между майка и дете, между хора въобще.
Абсолютно същото правим в любовните и сексуалните си взаимоотношения. Вълнуваме се повече за контрола, отколкото за играта.

Дори и да приемем условно, че има някакви общи правила, по които се развиват първите срещи, предложенията за годеж и брак, семейния живот с и без деца, раздялата, периодите на адаптация към самостоятелен или съвместен живот, би могло да се каже, че всяка партия шах в емоционалния свят е различна.

Понякога е неравностойна – единият от двамата въобще не умее да играе и се налага да бъде обучаван. Може да бъде вдъхновяващо за кратко, стига човек да има менторска природа или да е склонен да бъде добър ученик, но в общ линии подобна игра е с предизвестен и изнервящ за двамата край. Следва търсене на нови, по-адекватни партньори. Друг път е толкова майсторска и от двете страни, че вместо да бъде удоволствие, се превръща в постоянен стремеж за надлъгване.

А понякога е толкова лесно и бързо да матираш другия, че моментално губиш интерес. Варианти всякакви, но по-важното е, че всеки път това е чисто нова игра и развива нови качества. В повечето случаи, когато са намесени емоции, сме склонни напълно да забравим, че целта е играта сама за себе си, кефът да се забавляваме заедно, а не победата на единия над другия.

Както е ставало дума и друг път, имам много приятели от типа "лоши момчета" – онези, на които всички жени без изключения в някакъв момент се връзват, заради ефекта, който оказват върху тях. И макар в инструкцията за употреба изрично да пише, че те не се държат по учебник, жените често си разбиват сърцата заради тях.

Вместо да научат най-ценния урок – каква е причина за техния магнетизъм, благодарение на който щом се появи някъде, момите се оживяват като сърни на водопой, а другите мъже започват да му отправят  заплашителни погледи.  Големият парадокс е че причината е съвсем "по учебник". Той просто Е.

Харесва се достатъчно, за да не приема отказите лично – много добре си знае, че в упътването на играта, те са съвсем нормална част от правилата. Случва му се непрекъснато да изтегли „"лоша ръка", но какво от това? Играта е игра, майсторлъкът е да продължиш да я играеш. През ум не му минава да намрази някоя, защото е отхвърлен. Точно като героят на Хавиер Бардем във "Вики, Кристина, Барселона" –  което и момиче да се съгласи, винаги е радостен и мил. Може да се каже, че негово мото е: "Никога не казвай пред мен числото "никога".

Та, за Бога, кой не би искал да изживее един хубав роман?

Но успехът му се дължи най-вече на това, че се интересува от играта, не от победата. И абсолютно искрено обича жените.  В  този ред на мисли, никога не му се налага да прави комплимент, който не е истина. Затова и умее да събуди женствеността у всяка с минимум усилия. Не лъже, но и не обещава. Забавлява се. Не за ваша сметка, не го прави за ничия сметка. Единственото, което прави е да играе играта по правилата. А това, че някой не е разбрал, че това е и единственит смислен и позитивен подход към живота въобще, си е негов проблем.

И това, което винаги ме е изумявало  при жените, които са извоювали своята независимост, очертали са свой периметър, не са икономически зависими от мъжа, е че твърде лесно пускат плочата „мъжете вече не ме интересуват” и се затварят в своите си женски неща или в някакво хоби или работохолизъм. 

А когато се усетят, че нещо липсва в картинката, пак се втурват да търсят Единствения, понацупват се, че "няма мъже" и отново се прибират в черупката. Вместо да прочетат инструкциите на играта, която е абсолютно същата като правилата за щастлив живот - да се забавляват искрено, да обгръщат с любов и харизма всяко нещо, до което се докоснат и като част от целия този новопридобит вкус към живота и свободата незабавно да започнат да колекционират обожатели.

Сред тях винаги ще има един по-специален, но той не трябва да го знае, докато не стане съвсем естествена част от живота ви. И това го пише в правилата на играта. Но знам, че никой не ги чете.