До 1939 г. не съществува никаква биография на Луи XVI – "Животът и смъртта на Луи XVI" на професора по политически науки Сол Падовър, е единствена по рода си и не е последвана от друго жизнеописание на тази  централна фигура в историческата промяна от 1789-1793. Може да се счете, че подобна биографична проблематика е повече от ексцентрична в светлината на изобилните клишета за Великата френска революция, съставляващи и до днес националната идеология на французите, както и на техните комунистически следовници с не по-малко имперски амбиции за величавост.

Разбира се, личността на "абсолютния" монарх присъства в "Лисици в лозето" на Лион Фойхтвангер, но не толкова, колкото злощастната Мари-Антоанет, покварена от разпуснатите френски нрави и която, прочее, просто встъпва елегантно в чисто френската традиция, фаворитки на краля да дърпат конците на задкулисните дворцови интриги, докато се пудрят, или пък коафьори изграждат внушителни конструкции над главите им...

В сравнение с мадам дьо Помпадур и още повече мадам дьо Бари, австрийската принцеса се отличава с благопристойно-наивната плахост на дебютантка. Всички знаят преувеличената фраза "Ами като няма хляб, да ядат пасти", за която някои твърдят, че никога не е произнасяна, а е плод на фикциите на омразата към "австрийката", но не са изтръпвали от вълнение, четейки последното завещание на Луи преди екзекуцията:

"... От сърце прощавам онези, които без никакъв повод станаха мои врагове и моля Бог да ги прости; както и тези, които от лицемерие или криворазбрана ревност ми причиниха много злини."

Биографията е основана на непубликувани документи от архивите на Париж, Лондон и Виена, които придават на повествованието потресаваща достоверност...

Съдържа и един особен вид гламурьозно, бих казал, счетоводство. Надникването в него сочи, че в голямото финансово фиаско, предхождащо и съпътстващо хода на революцията, основно перо е неразумната финансова подкрепа, която Френското кралство отпуска за извоюване независимостта на Съединените американски щати от Английската корона – помощ абсурдна и наложена от просвещенските артистизми и ексцентризми на либертинната френска интелигенция, лекомислено пожелала политически авантюризъм. Но също и... огромните разходи на двора за... щраусови пера за баловете във Версай!

И не на последно място - сумите, похарчени от краля за подкупване на републиканските дейци, щедро и тайно получавали огромни суми и за които понятията на елементарната лоялност звучат като абракадабра. В този смисъл прочитът на тази биография е отлично лечебно средство спрямо, бих казал, наркоманната зависимост от клишетата на историята, а в български контекст - забележително свидетелство за безсмислеността на всяка революционна промяна, както и за неумолимия ход на разпад на едно общество, отдало се на собствената си инерция и воля за самооблъщение.

Впрочем, и нашите "промени" бяха натоварени с много подобни илюзии,  с тегобата на клиширани интерпретации, идещи да замажат положението, и с ужасяваща непроницателност за степента на обществен упадък. 

Последните разкрития за продаването на златния резерв, еднолично и взето тайно решение на другаря Тодор Живков, показа, че след доопоскване и разхитяване на всичко, унаследено от далеч по-разумното стопанство на Царството, републиката винаги е била на заем,  та чак до 1989 г., което превърна българските промени в една безкрайна дължимост, в една никога неизплатена облигация. Впрочем, републиката трая четиридесет години - време, за което Царството издигна катедралата "Св. Александър Невски".

Така както бе мразен Лудвиг Баварски, но днес провинция Бавария печели от неговите изящни дворци, и то много, така и и до днес всякоя вещ от дворците на Луи XV и Луи XVI струва колосални суми по аукционите и е ненадмината в съвършенство.  Извънредно проницателно в биографията е съждението на Падовар, че Мари-Антоанет е истерично мразена толкова, колкото и евреите в Германия – неочакван и плодоносен ракурс към същността на класовата и расова омраза.  Тя се превръща в идеален символ на враждебност, какъвто не е дръзвал да изфабрикува дори и Гьобелс.  През 1789 г. един анонимен памфлет я заклеймява като "Искариота на Франция". Чуйте какъв афектиран език:

"Австрийският агент, управник и тиран на Франция, плод на най-разгулни конкубинати, е рожба на хетерогенни материали, плод на няколко породи... Този Персефон носи страшната шапка на четиринадесетия апостол като същински Юда. Също като него забива нокти в подноса, за да ограби и разпилее богатствата на Франция: суровите ѝ очи, коварни и изгарящи, излъчват само клади и кланета... Носът и бузите ѝ са пъпчиво-розови от мръсната кръв, която тече под кожата ѝ и която вече е оловно сива, а зловонната отровна уста крие жесток език".

Революционните фантазми са апотеоз на стигаща до маниакалност хипербола - кроткият и така отстъпчив Луи, който ненавиждал префърцунените придворни и бил дълбоко благочестив, се превръща в кървав тиран, точно така както Третото българско царство бе наречено с главозамайващ нереализъм "кървавата монархо-фашистка диктатура".

Биографията осветлява по документално достоверен начин и простата, но завоалирана истина на всяка революция - тя започва с лозунги за хляб, но свършва обезателно с претенция за власт. Когато Димитров събирал миньорите на стачка пред Минната дирекция в Перник, където те викали "Хляб, хляб!", на балкона се появил шефът на мините и им отвърнал: "Не хляб искате вие, а власт!" А ето какво четем в биографията на Падовар за бунта на гладните парижанки, които всъщност били жертва не на краля, а на умишленото укриване на жито от спекуланти, решили да спекулират... и на политическо равнище. "В този просмукан от влага ден сред изпитите гладни хора имало хора със зловещи цели, различни от хляба."

Обикновено тълпата не иска хляб, а власт, колкото и истерично да настоява на първото. Много ужасяващо е описанието на процесията, съпровождала принудения да напусне Версай със семейството си крал по пътя за Париж. Петдесет каруци с брашно, следвано от преторианска гвардия. Кралската карета следвала чувалите с брашно - символ на монархия във време на революция, набучените на пики глави на умъртвените предната нощ телохранители на кралицата, а след тях, за да се подсили унижението на короната - разоръжените швейцарци и фламандският полк. Мръсни жени крещели цинизми и отправяли недвусмислени жестове към кралицата. Те се хилели, сочели каруците с жито, а после и кралската карета: "Никога вече няма да ни липсва хляб - водим си хлебаря, жена му и малкия чирак". Журналист от "Moniteur" нарекъл сцената "гротескна сатурналия".

Когато кралят е вече пленник в Тюйлери, гвардията в лицето на Лафайет му внушава, че отговаря "за сигурността му в Париж, но не и извън него", циничен евфемизъм за неговото пленничество, Луи отвръща: "Не желая да безпокоя толкова много полезни граждани".

Друг болезнен въпрос за всяка революция е посегателството над  чистотата на вярата. Луи е бил принуждаван да подпише закон, съобразно който свещениците да се назначават от държавата и да полагат клетва пред нея. Тогава папа Пий VI тайно предупредил "Нашия скъп син" Луи XVI да не става жертва на "лукави и лъжовни помисли". "Ако одобрите законите – заплашил папата – ще заблудите целия народ и ще хвърлите кралството си в схизма и, най-вероятно, в жестока религиозна война", както впрочем и станало.

Приятелите на краля, сестра му Елизабет, кралицата, аристокрацията и духовенството умолявали Луи да не одобрява този възмутителен закон, но Луи го подписал, безсилен, смятайки, че отстъпките ще облекчат положението, което те всъщност влошавали. И си тананикал "Je suis demokrate, moi, je suis demokrate". Междувременно две от лелите му - Аделаида и Виктория избягали в Рим и се представили на папата.

Те принудили  Националното събрание да признае, че няма закон, забраняващ на кралските лели свободно да се придвижват и занесли на Светия отец писмо от Луи: "Моите лели, далеч по-щастливи от мен, дойдоха да потърсят глътка щастие и упование при Ваше Преосвещенство."

Демократичната песничка на Луи има странно смешен паралел и в най-новата история на България. В старата зала "Славянска беседа" бил заръчан специален трон с балдахин за Фердинанд. Когато монархът не бил в театъра, от ложата се възползвали офицери от свитата, което възбудило негодуванието на почитателите на театъра. (Те очевидно са следели по-внимателно какво става в ложата, отколкото на сцената, или поне са били в плен на едно удивително разногледство.)

Добри Ганчев, учителят на Фердинанд по български език, изказал в нарочно писмо неодобрението си относно ползването на ложата от други, освен монарха лица, предвид демократичните убеждения на българите. Отговорът на Фердинанд бил затворен в плик с надпис "Княз Фердинанд", в който бил вложен друг плик с надпис "Ганьо Балкански, търговец на гюлово масло" и съдържал остроумното недоумение на княза досежно афектацията на българите, подписано по следния начин "Фердинанд, единственият демократ в България".

Нашата историография, впрочем, положи неимоверни усилия да превърне Фердинанд в чудовище, не по-различно от "монстрьозния Луи", представен в тази биография в друга, далеч по-достоверна светлина.

Пишете на Любомир Милчев Dandy на edna@netinfocompany.bg.