От Стивън Кинг и Дан Симънс, през Блага Димитрова, та до Никос Казандакис – в този широк диапазон се простират интересите към четенето на Васил Попов.
„Не се ограничавам само с жанрова литература, чета много различни неща“, казва той в интервю за DarikNews. Търсим го след пътешествието му в Антарктида, за да разберем как то го вдъхнови и да очакваме ли още от „Пермафрост“. „Аз рядко съм изпитвал наистина такава искрена гордост с нещо българско, както с базата ни на южния полюс“, казва с възхита авторът за пътешествието.
Попов едва ли има нужда от представяне, но накратко – той е авторът на „Мамник“ – аудиокнига и роман, прераснали в сериал. Успехът и на двете е феноменален за иначе малкия ни пазар, залят от френетичното книгоиздаване. Освен с „Мамник“ и „Пермафрост“, Васил Попов минава ситната цедка на взискателния българския читател и с „Лехуса“ и „Аждер“, а скоро очакваме и „Караеврен“.
В българския фолклор има изключително интересни неща, много от които – забравени. Начинът да се запази споменът за тях според Попов е да бъдат вплетени в сюжети. Малцина знаят например преди романа му „Мамник“ и последвалия едноименен сериал, че главният мотив идва от думата, която българският фолклор е дала за демонично създание, описвано като огромна птица, призована от злото.
Какво ни разказва Попов за своите книги и за тези, които избира да чете, има ли Божана от „Мамник“ прототип и още любопитни истории около един от най-популярните и обичани автори у нас, вижте:
Притеснявахте ли се дали сериалът ще се припокрие добре с мотивите в романа?
Аз бях част от екипа като драматургичен консултант, така че следях целия процес по създаването на сериала и не съм имал много големи притеснения. С режисьора Виктор Божинов, когато започнахме работа по сериала, седнахме и си говорихме надълго и на широко. И така си казахме, че нашата цел няма да бъде сериалът да се съревновава с книгата, а по-скоро да се създаде нещо, което да допълва историята и да няма тази битка „сериалът или книгата“. И от това, което виждам дотук, основната история и линията се е запазила.
Има ли образът на Божана прототип?
Реално не. Аз в началото подходих по малко по-различен начин. Исках външният вид на героите ми да няма голямо значение. Даже не бях описал външен вид по никакъв начин. Но Ваня Щерева и Ана Клисарска от Storytel, които ми бяха ментори в процеса на създанието, защото историята първо е писана за аудио-книга, ми казаха, че това е жанрова литература и читателят и слушателят имат нужда да си представят героите по определен начин. И аз едва тогава започнах да мисля какъв да бъде външният вид на тези герои, така че да има значение за техния характер, а не просто някой да е красив или да е грозен. И така ми хрумна идеята за хетерохромията на Божана, която е с различни очи.
Любопитен факт е, че след като историята излезе на хартия и на аудио, години по-късно едно момче от моето село Филиповци (на което е базирано и селото от сериала – Вракола), се свърза с мен и каза: „ти сигурно си описал Ирина от нашето село“. Ирина беше едно момиче, по-голямо от нас, и аз си дадох сметка, че тя наистина имаше две различни очи. Така че, може би някъде подсъзнателно нещо е останало в главата ми и съм я пресъздал по някакъв начин.
А как се запалихте по българските митове?
Аз лично се запалих, защото мисля, че наистина има много неща и страни от българския фолклор, за които не се знае много. Любопитно ми е как може да възродим интереса към тях и според мен това e като ги вплетем по някакъв начин в сюжети.
Мамникът беше едно създание, което преди моя роман беше позабравено. Дори бях попаднал на една научна статия, където в пирамида бяха подредени създанията от българския фолклор. На дъното ѝ бяха тези, които са почти обречени на забвение, тъй като никой не го говори вече за тях. И мамникът беше там. А сега все повече хора говорят за него, знаят какво е, дори и тези, които още не са чели книгата или не са гледали сериала, а само чували думата. Виждам че тя става вече част от речта на българина, правят се аналогии с престъпления, с новини, с политически лица, кой бил мамник, кой измамник.
За мен лично е интересно това, което ние не знаем от българския фолклор, защото когато говорим за фолклор, много често се сещаме единствено за караконджули, самодиви, змейове -все неща, които са преекспонирани в литературата и прекалено детски за мен.
Какво да очакваме след „Лехуса“?
Третата книга от поредицата е „Аждер“ и тя излезе още есента в аудио формат и вече е налична за слушане и за четене като електронна книга, а сега през април ще излезе и на хартия. Това е моят път, винаги започвам с аудиокниги и няколко месеца по-късно се появяват и на хартия. Ако се справим с редакцията, живот и здраве през май ще излезе на аудио и четвъртата книга от поредицата, която се казва „Караеврен“. На хартия, в зависимост от много неща, се очаква да излезе може би през зимата.
Има ли автор, който Ви е вдъхновявал – като техника на писане, като изказ, като изграждане на образи?
На този въпрос винаги ми е трудно да отговоря, когато ме питат читатели и почитатели на книгите. Мисля, че дори когато говорим за жанрова литература, интересното е да се смесват различни жанрове и да се експериментира. Донякъде с това си обяснявам и успеха на „Мамник“ – защото той смесва различни жанрове. Вътре няма само криминална история, или фентъзи, или фолклор. Има и любовна история, има малка доза хумор, има исторически елемент. И всеки от читателите успява да открие по нещо за себе си.
Та и аз когато чета, не се ограничавам изобщо. Разбира се, мога да кажа Стивън Кинг – на кого не е повлиял той, и Дан Симънс. Обичам и много поезия, обичам много Блага Димитрова, обичам Никос Казандакис, които нямат нищо общо с книгите, които пиша. Като читателски вкус не се ограничавам само с жанрова литература, чета много различни неща. Даже бих казал, че изобщо не мога да се похваля като познавач на абсолютно всички класики в хорър литературата.
Любопитна съм дали Ви повлия Антарктида и ако да, в посока вдъхновение за още разкази ли?
О, много! Аз всъщност отидох с тази идея там. Имам една книга „Пермафрост“, в чиято първа част действието се развива на Антарктида. Тя е замислена така, че историята да е разделена на две части. Аз тогава още не бях стъпвал на Антарктида и ми беше много трудно да пиша, понеже трябваше да правя много големи проучвания. Когато човек пише жанрова литература, му трябват много подробности не само за неща, които можеш да прочетеш в енциклопедии и в научна литература, но и за живота на базата, как се стига от точка А до точка Б, колко време отнема стигането до базата, климатични условия, денят колко продължава, изобщо всякакви подробности. И ми беше много трудно.
Аз съм говорил с много от нашите полярници и учени, които са били на Антарктида. И когато проф. Христо Пимпирев прочете първата част на „Пермафрост“, един ден се свърза с мен и ме пита първо: „Ти бил ли си на базата изобщо, защото аз не си спомням да си бил, а пък си написал всичко толкова достоверно“. Това, разбира се, ме трогна. Та той предложи за продължението да отида на Антарктида заедно с него. Това беше голяма чест за мен. Невероятно е точно с проф. Пимпирев да изминеш целия този път до Антарктида!
А разказите за Антарктида ми е много трудно да побера в две-три изречения. Мисля, че цяла книга мога да напиша само за преживяванията там, защото това е друга вселена. Дори само на нашия кораб... Аз рядко съм изпитвал наистина такава искрена гордост с нещо българско – ние сме създали база на Антарктида, имаме собствен кораб, на който се срещат учени от цял свят. На този кораб сега си даваха среща учени от Гърция, от Колумбия, от Германия, от Испания, от къде ли не. И те правят наука на този кораб, който е наш, български. Това е невероятно! Буквално на края на света правим нещо толкова велико.
