"...Значи много ми е прикипяло..."

Така ми написа наскоро във вездесъщия Фейсбук една моя приятелка. Мила възрастна дама от голям град, някъде на изток. Но не толкова на изток, че да е близо до Сахалин.

По-скоро, някъде малко по-на запад от Ямбол. Познавах я донякъде - знаех, че гледа на света през призмата на национализма. Или поне – понякога.

Знаех, че това е сравнително често явление сред по-възрастните българи. Живели в патриотарската среда на изолираната от света (с бодлива тел) България. 

Тя продължи да ми пише:

"Гледам аз телевизия…и… Налагат такава отврат за естетика и талант - не е истина!... Всичко кичозно е супер и ми го пробутват и на мен, и на света като българско! Не разбирам как вие, интелигентните млади хора, го търпите... Как хората на изкуството, вие, младите... Там, в София, от гилдията, търпите такова опорочаване и деградиране на народа ни от такива идиоти. Нямам думи и ми е ужасно болно..."

И продължи да ми пише:

"Досега непрекъснато гледам известни артисти да заявяват: Казвам на детето си - учи езици и бягай от тук!

Как да я има България? Ромите се гордеят, че са роми... Ние се гордеем, че се правим на роми. Много болна и тъжна история. Дори и Дичо (рок певецът б.а.) си има Ариел... да му е жива и здрава... дано не помислят, че е прах за пране. Защо да не е с красивото българско име Ивана?... и т.н.

Ние сме скапан народ и ще изчезнем, както междувпрочем го е забелязал и Карбовски, че сме разединени. Както е било преди турското робство - за по-лесно смачкване."

А аз се смутих. Много гняв, мрак и огорчение имаше в думите ѝ.

А аз усещах, че е съвсем възможно и да нямам право да ѝ противореча.

Но пък беше възможно и да имам право да ѝ противореча. Трябваше да помисля.

Но в наше време няма чак толкова време за мислене. Не сме станали нито много повече, нито животът ни е станал много по-дълъг или хубав. Но кой знае защо и как – разполагаме с все по-малко време и отделяме все по-малко време за всичко. За каквото и да било. За децата си, за приятелите си, за родителите си, за изкуството, за себе си. Свещеното себе си. Тоест – за своите души. Малко, малко, малко време. Смаляващи се порцийки време.

Давай, давай, давай – си казваме. Няма време, няма време, няма време. Трябва да платим сметките, да поправим пералнята, да купим нов айпад на детето, да видим там, нещо накладките на опела…Няма време за книги, за хора, за картини, за души.

Трябва да обслужим това, което е направено да ни обслужва. Да се затрудним до смърт с това, което сме създали за прекрасно уж улеснение на целия живот.

За да не се навеждаме – създаваме електронна обувалка за дигиталните си обувки. И след това създаваме закачалка за обувалката, а след това – и код за заключване на обувалката - за да не ни я ползва някой друг. И животът става кошмар. И нямаме време за нищо.

Нямаме време ни да чакаме някого, ни да мислим за нещо.

Преди са можели да чакат писмото ти месец. Сега се сърдят, ако отговорът ти във Фейсбук закъснее с повече от пет секунди. Питат те: "Защо ме забрави, отсвири ме ти май? Обиждаш ме…"

И затова – защото имам меко сърце, аз побързах да ѝ отговоря. Голям душевадец е тоя проклет Фейсбук, от мен да знаете. Ще ни изяде душиците – посредством изяждане на времето. Но - както и да е.

Веднага ѝ отговорих - ето така:

Между другото, мила приятелко, името Ивана не е точно красивото българско име Ивана, а е красивото еврейско име Ивана. В него няма нещо кой знае колко българско. Ето – виж! Йоан – богопомазан (от иврит - johanan). А също така, хубаво е да знаеш, че дори прабългарите да не са били тюрки, то много от българите по произход са тюрки - потомци на печенеги и кумани. А нали вие, националистите, мразите турците, нали?

Пишех и се подсмихвах под мустак. Винаги съм обичал да попарвам екзалтираните. Примерно – екзалтираните националисти. Когато са екзалтирани за лошо.

Така че – спокойно! – написах ѝ аз.

А след малко тя ми отговори:

"Не си съвсем прав - нито за името, нито за българите, ама нейсе, все пак сред дедите ни Ариелки и Клозетки няма. И повярвай ми, няма друг народ, който с такава лекота да предава традициите си - и унгарци, и румънци и чехи - и са националисти до мозъка на костите си.

Така че, хич не ми е споко."

А аз съвсем изпаднах в благодушно-заядливо настроение и ѝ написах:

"Ама Ариел е приказна русалка! Какво лошо има? А името Иван определено е еврейско. Както Петър е гръцко. И Христо е гръцко. И Димитър е гръцко. А Павел също е еврейско.

И както преди сме приели тия имена като свои - защо сега да не приемаме Ариел? И други?

Кога се приема, че трябва да престане контактът и обменът на думи, имена, влияния? Между народите? Между народите, които не се мразят, не се делят, не се подозират, а общуват и се обичат? Кога?

И продължих, съвсем захласнат от някакво заядливо, но светло (според мен) чувство:

"А знаеш ли, че думата „хора“ е гръцка? Че думата „буден“ е индо-арийска, санскритска? Или пък, че името Чавдар е турско и значи ръж? И думата юмрук е турска. И така нататък…"

И завърших с ето такива думи:

"Въобще - тоя национализъм е смешен, мила! Хората сме едно! Само тия, дето властват над нас и ни доят като стадо, искат да сме отделни народи и отделни стада! За да е всеки от тях господар – със свое стадо!"

Това ѝ написах и спрях да пиша.

Но да ви кажа – разговорът ни още не е свършил. Чакам отговора на милата дама. Тя определено е патриот и буден човек. Но дали е права? Хм.

А аз прав ли съм, какъв съм?

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.