Вървя си през центъра на моето малко градче Банкя. Знаете ли – то прилича на градче в Алабама, пет години след биологична война. Чумата и антраксът са минали – останали са къщите. И по някои от къщите, по покривите и терасите им – растат млади дръвчета. А прозорците зеят като черни усти на блатни вещици. Оха.

Не, въобще не е така. Погледнато от друга гледна точка – чудесно си е. Идеално. Толкова борове. Толкова много богати и хубави къщи. Зависи как гледа на нещата човек.

Тия къщи, за които говоря – със зеещите прозорци, задушени от влажен и гнил буренак, пълни с клошарска смрад и смет, обиталища на рунтави черни кучета-призраци и кукумявки – това са всъщност старите държавни постройки. Санаториуми. Почивни станции.

Помните - Банкя се наричаше не „болницата на България“, а „здравницата на България“. Някакви неологизми, продукт на уморената от фалшивостта си соц пропаганда. И нейното вечно смрадливо ура-ура-ура. Сега тия грамадни здания са глухи обиталища на мрачни сенки.

Ах и аз какви образи праскам в описанията си – не ти е работа!

Но така си е – едната част от Банкя е много луксозна – там, където живеят богаташите, а другата – запусната и подивяла – там, откъдето се е оттеглила държавата.

И стигам до центъра на моето градче, за което казват, че има въздух, най-чист в Европа. Но пък откъде ли ще му е толкова чист въздухът – казвам си – след като, докато вървя, покрай мен минават стотина коли, пърполещи с вонящите си двигатели с вътрешно и адско горене; а и няколко багера започват с рев да разрушават кристалния дворец на тишината и разни ей такива дреболии. Които могат да накарат човек да се застреля – тихичко – в седем сутринта, загледан в блестящия изгрев. Откъде пък ще се вземе тоя чист въздух?

Вървя си.

И ето ме в центъра, а центърът е разбит, купища павета преграждат улицата, която стига до него, една самотна, съвсем нова кула с меден купол – тъничка и елегантна, декоративно безсмислена, стои в центъра на тоя грамаден погром – площадчето е наистина грамаден погром – буците кал са едри, като глави не черни бикове и като черни кучета от Ада. И не може да се мине отникъде. 

…но вече прекалено много се забави това редене на павета – месеци, дори година вече все нещо ровят и човъркат из тоя площад, из тая Банкя, из тая България и все е пълен погром и все не е готово, ами даже става още по-неуредено и разбито.

И само ревът на грозни машини – ъглошлайфи и пневматични чукове – раздира тишината, а то и тишина никога не е имало; просто раздира останалия шум.

И се чука, тропа, подвиква; и се чопли, човърка, копае на дребно, разръчква, ръмжи с булдозери и се прави кал на грамади; и пешеходците подскачат от плоча на плоча – през морета от кал, през ливади от тиня и през планини от глина, с която Роден би направил милион копия на "Целувката".

И от година…и от години нищо не е готово; и човек се пита: „ама кога ще е готово, кога ще живеем, кога ще се укротим и ще има малко ред и хармония, кога ще е чисто и подредено и няма да има рев на булдозери и няма да събаряме нещо старо и няма да започваме нещо ново? Кога няма да е вече така, ами ще се погледнем един друг и ще се прегърнем и ще потанцуваме?

Кога ще е готово?“

И си казвам: "Това, че не съм се махнал оттук, от тоя площад-погром и от това сбъркано място – в което все уж нещо се поправя, а никога не става по-добро и по-поправено – не е ли една малка подлост? Не се ли дължи моето оставане на това, че просто съм вече стар и мързелив сом; а защото съм се подредил – нали съм станал известен, хората ме харесват – аз само им дрънкам, че тук не е зле, че има надежда?!

Това не е ли всъщност, защото аз съм си уредил нещата тук? Аз съм си добре тук…то всеки успял в живота си човек си е добре – където и да е. Но не поглеждам тия, които не са успели.

И си казвам: Да, аз имам изгода от тая система, от тая оправия, от тая държава; от тоя ред, от това безредие. И не само аз, ами всички, които са изплували по-нагоре в обществото.

И затова те (ние) плямпаме, че е хубаво да се остане тук, че си е хубава нашата родина, че трябва да я обичаме и да работим за нея. Но не си признаваме, че си е хубава само за нас; не хубава, но удобна, изгодна.

А питаме ли се – хубава ли  за другите? За неуспелите?

Защото ние си знаем: страх ни е, че ако отидем другаде – няма да имаме никакъв успех, слава и хубав живот. А тук сме признати и издигнати хора…И затова правим реклама…правим реклама на това, което съвсем ясно се вижда  - е един хаос и див погром. Правим реклама на държавата, защото на нас в нея ни е добре – и правим тая реклама, лъжлива и нечестна – за да промием мозъците на тия, които хич не се чувстват добре тук. И с удоволствие биха се махнали.

Не съм ли аз, признатият писател – подъл с тия приказки? За това, че има смисъл да се остане тук? Защото аз имам изгода от оставането тук – но другите може и да нямат! Та нали аз съм успелият тук! Но това едва ли важи за другите – унизените и оскърбените…

Вървя си из Банкя. Ръмжат булдозери и багери – но не се вижда краят на това вечно оправяне и на тоя вечен ремонт. И зеят прозорците на безстопанствените стари почивни станции. Които не могат да си намерят собствениците. Всъщност - собственици има. Няма стопани.

И аз казвам на себе си: Виж, гадино такава! Който иска да върши работа – не отива там, където работата вече е свършена. Смелият отива там, където е най-трудно – и хваща най-тежката част от работата. В случая – не отива, ами остава. И така.

Как ще станеш герой, ако отидеш там, където всички геройства са направени?! И остава само да се погледат филми и да се походи на кафе в мола?!

Я се стегни!

Така си казах, отидох в ресторантчето „Хемингуей”, в центъра, разприказвах се с Краси, симпатичния собственик. И му предложих да направим изложба на мои рисунки тия дни. И той каза: Да.

Продължаваме напред, въпреки хаоса.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.