Ще дойдете ли да ви представим пред нашата публика в град К.?

Така ме попита възрастната дама с шапчицата, с брошката и с грима.

Като всички и аз имам предубеждения към възрастни дами с гримове и дантели. Та нали и аз съм възпитаван в селско-патриархален дух?!

За селския пуритан всеки опит за разкрасяване е подозрителен, а камо ли – при възрастен човек. Селският пуритан е най-вкиснатият човек на света, той има готова злоба за всичко. Особено за опитите на хората да бъдат свободни по свой си начин.

Селският пуритан, патриархален и некъпан (в душата си), идващ от някакво село на духа, от някаква дълбока и смрадлива духовна провинция – мрази всичко градско, префърцунено, изпитва подозрение към всичко ново и изискано.

Аз съм роден в София, баща ми е роден в София, дядо ми е роден в Бистрица до София. Но и аз съм селски пуритан – малко или много - в киселичкото си сърце.

Всеки българин е патриархален селски пуритан, на когото все му се ще да прави кисели физиономии, да цъка с език, да чумосва и да казва: "Маскари!" Чорбаджи Марко, който би забранил на всички да се къпят, защото къпането изисква събличане и опипване на собственото тяло и води до сластолюбива и подозрителна чистота. И не е нищо друго, освен превземия на изнежените гражданя.

Всеки българин е малко или много именно това.

Селският пуритан е злобен. Към всяко нещо, което възбужда огромната му подозрителност. Той няма съвсем ясен морален кодекс – той просто има усет. Всяко нещо, което му изглежда като да е: „Тоя на какъв ми се прави? Тоя какво си позволява?“ – го кара да повдига с презрение горната си устна. Всяко нещо, което намирисва на разкрепостеност или на суета - за селския пуритан е грях.

Селският пуритан не си дава сметка, че да изискваш от другите скромност е най-нескромното нещо на света. И тъй, като не си дава сметка, той с цялата си проклета душа преспокойно изисква от другите скромност. Прави им зли и мрачни забележки, той е цар на „добронамерените“ саркастични забележки, о да - мрачен и вкиснат е той!

А види ли у някого нещо шарено и весело, привличащо вниманието, той надава вой.

Така де – и у мен дреме селският пуритан.

И затова си казах: "Пфу, каква е тая префърцунена госпожа?!"

Все едно е древна офицерша от някакъв допотопен офицерски клуб, описан от най-зъл соцреалист с най-гневен сарказъм!

Я да я чуя: какво иска от мен?

И се заслушах в думите ѝ.

А тя искаше чисто и просто да ме представи в едно от редовните събития, които организираше в градчето си. В град К.

Събитията ѝ се казваха "На баница с именити граждани на К. и известни хора, свързани с К." Не съм сигурен, че се казваше точно така, но общо взето – нещо такова. Малко смешно приповдигнато, но пък приповдигнатостта – одомашена с тая ми ти баница. Абе – едно такова – да се усмихне човек и да въздъхне. И да вземе, че да прости на хората. Да махне с ръка. "Милите, какво да ги правиш!"

Освен селския пуритан, у мен дреме (или тихо се разхожда с бастунче в ръка) и един превзет франт от края на 19 век, който все се подиграва на простолюдието. Знаете – и това е доста българско. Ганьо и Алеко на едно – ако обичате такива обобщения.

И аз въздъхнах, прищя ми се суетно да попитам (хем суетно, хем с позьорска ирония): а аз от известните ли съм, а? От именитите, викате, хм, хаха, браво браво… - но се отказах и не я попитах. И се съгласих да участвам в нейното събитие.

И тя го заорганизира.

Разговорът ни беше протекъл в град К., където бях дошъл по работа. После се прибрах в София, но тя не ме забрави. Обади ми се поне пет пъти. И да ви кажа – не го правеше по досадния начин. Личеше си, че възрастната дама чисто и просто наистина си върши работата. И то – с голям, даже някак достолепен, ентусиазъм.

Говореше кратко, делово, смислено и стегнато. Но и с някаква такава – воалено, баретено, аркансилова - церемониалност. Биваше си я възрастната госпожа.

Цялата ми еснафска непоносимост към гримираните възрастни дами се бунтуваше срещу нея. А също – и градската ми префърцуненост – от другата страна. И въпреки това – у мен се раждаше съвсем искрена симпатия към тая жена.

Оказа се, че въпреки артистичния си и пищен външен вид с баретите и пайетите по шаловете, тя е бедничка. Това, че беше пълна, също беше една от причините да създава впечатление за самодоволна буржоазност. Но тя не беше никаква буржоазка! Оказа, че цял живот е била самодейна актриса и работела в някакво глухо учреждение.

Просто жената обичаше да изглежда впечатляващо. Какво искаш, вкиснат еснафе?

Тя не искаше да се предаде на черната българска сивота, да наметне защитната украска срещу уроки. Повечето българи гледат да се държат като болни и да ходят облечени в мрачни цветове, за да не си помисли някой, че са много добре. И да вземе да им поиска нещо.

И дойде време за представянето ми. Оказа се, че е чудесно подготвено. Куп баби и дядовци, пък и хора малко по-възрастни от мене, се събраха да ме послушат. Как им разказвам за писателските си премеждия и за прозренията, до които съм достигнал по невнимание или от глупост. В тоя живот.

А възрастната дама беше във вихъра си – водеше разговора, задаваше остроумни или наивни въпроси, правеше внушителни жестове, четеше разни сведения и факти за мене от нашарените си дебели тефтерчета.

А след това пяха дечица – две красиви момиченца. И бяха трогателни – с овладяните си и смешно удебелени гласчета, със забавната сериозност, с която взимаха ниските тонове и отмятаха артистично дългите си детски гриви.

А госпожата ги гледаше и стискаше кърпичка в пълните си длани; и аз чаках да се появи сълза в ъгъла на окото ѝ – но не се появяваше. Тя беше опитна.

И накрая  (всъщност ни представяха семейно – защото моята мила жена е от К.) като ни представи съвсем хубавичко, като се наговорихме и намъдрувахме пред старичката публика – възрастната дама ни подари по една баница.

Една за мен, една – за жена ми.

Ние сме на разделно хранене, така че – правилно! – засмях се аз. И възрастната дама се засмя и публиката се поусмихна.

А после разбрах, че предишния ден, преди представянето, дъщерята на възрастната госпожа е приета в голямата психиатрична болница близо да града. А тя не беше показала с нищо какво бушува с сърцето ѝ. Просто си беше свършила работата. И беше се държала достолепно и сериозно и се беше усмихвала и беше правила пищни и внушителни жестове. И беше създавала културно събитие така, както смята, че е редно. Както смята, че е най-добре да се направи!

И после ни разказа – как дъщеря ѝ имала душевно заболяване от доста време. Че пиела. Че мъжът ѝ бил починал – мъжът на дъщерята. Неотдавна. От пиене. И че сега двете внучета били на нейните рамене, но тя никога не се оплаквала. Защото няма смисъл да се оплаква човек. Просто трябва да си върши работата. Да прави това, което умее – и да го прави колкото може по-добре.

Това си поговорихме след нашето представяне с възрастната госпожа.

И тя беше великолепна със своята буржоазна пищност – с черните сенки около очите, с воала на врата, с баретата на главата, със сълзите в очите.

Просто вършеше това, което смяташе за смислено. По-най-добрия възможен начин.

Накрая ѝ стиснах ръката. Сърцето ми вече биеше с голяма топлина за нея. Така трябва – казах си. 

Да. Смелата, възрастна дама! Господ да я пази…

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.