Имам Edna добра приятелка. Ученичка, последователка, душевен другар... не знам точно как да я нарека. Езикът ни, мили братя и сестри, натрупа много срам и сега повечето думи и изрази имат съмнителни, а понякога и противни конотации. Нали знаете какво е конотация? Това, което върви заедно и покрай най-конкретния смисъл на думата. Знам, че тия, които знаят, ще се обидят и ще кажат "тоя ни подценява", а тия които не знаят, ще изпуфтят презрително и ще кажат "тоя па на к`ъв се прави".

Както и да е. Доста злоба натрупахме един към друг, не мислите ли? И езикът ни – като едно "вълшебно огледало" (по Хайтов) – отразява натрупаната ни злоба един към друг.

Затова аз не знам как да нарека моето момиче - без да прозвучи банално или високомерно, или пък с някакъв лъстив подтекст. Приятелка, ученичка... Абе просто Диана Маркова.

Поетесата и писателката, която най-много ме е впечатлила в последните години. Запознахме се преди пет години на едно мое представяне, тя се правеше на журналистка и каза, че иска да ми вземе интервю.

Аз се престорих на Марк Твен и повторих думите му: "А с какво се взима интервю?"

Но тя не беше чела точно този му разказ и затова не се сети да ми отговори: "Ами в някои случаи – с тояга."

Всъщност тя май не работеше във вестник или списание тогава – просто искаше да се запознаем и използваше журналистиката като най-лесен повод.

Журналистиката, Бога ми, руши стените между хората! – казах си на смях тогава.

Но не строи ли също така стени от черногледство и злонамереност? – мисля си тъжно сега.

Както и да е. Запознахме се тогава, във вихрената 2010 година. Първото, което май ми каза тя, беше, че има диагноза шизофрения. Има си я. Някой – както става в наше време – я шибнал като брадва в челото. Аз изтръпнах леко. А съм бил психиатър. Тоест – би трябвало напълно да съм се преборил с предразсъдъците си. И да приемам хората с всякакви подобни диагнози с чисто и умно, просветено чувство. И с добро, любящо сърце. Но нали съм средновековна, пълна с мракобесие свиня – като всички, като абсолютно всички нас – и затова изтръпнах. Леко, много леко. Но – изтръпнах.

После поех въздух и приятелството ни потече като вода.

Понякога клокочеше, движението на водата ставаше турбулентно – когато заболяването ѝ имаше леки обостряния – но после отново ставаше гладко, прекрасно и ламинарно – като умна река, която знае към кое море отива. Ние отивахме заедно към морето "голямо изкуство" и затова се движехме добре.

Тя издаде първата си стихосбирка ”Кръв по клавишите” и аз бях горд. Казах ѝ: "Такава блага поезия не съм чел наскоро…и май – от много отдавна." И не я лъжех, само защото ми е приятелка или защото има някаква си диагноза. Знаете - хората стават милозливи и много внимателни към носителите на разни диагнози. Пфу. Лицемерно е, да.

После тя ми даде първия си роман "Една четвърт" (точно навършваше 25). И той беше страховито силен. Още не е излязъл, не знам дали ще излезе някога. За съжаление, не аз издавам книгите в България.

Edna вечер тя ми се обади, беше наскоро. И ми каза няколко малко по-остри думи. Казах си с мъка: "Май се обостря нейното проклето заболяване!" Тя ми се сърдеше, че съм подкрепил един много интересен и талантлив поет. Но малко особен такъв, странен. Подкрепям и него. Не само нея. Нещо като женска поетична ревност, де да знам. Каза ми няколко лоши думи за него.

И аз изтръпнах отново. Като преди. Тя говореше за него така нетолерантно и обидно, както аз много съм внимавал някой да не заговори за нея.

И както тя се бе страхувала да-не-заговори-някой-за-нея.

Тази, която се бореше за толерантно отношение и разбиране, не проявяваше такт и разбиране.

Изтръпнах. Осъзнавах, че го прави неосъзнато, а може би и заради заболяването си. Но у мен избухна един такъв горчив и непримирим гняв! Казах си: "Ето, ето, ето по дяволите! Това сме ние! Хора! Ах, жалка работа! Винаги искаме и искаме и искаме! Състрадание, разбиране, толерантност, милост и добро отношение! Искаме! А когато стане дума за друг – веднага сме готови да го лишим от тях."

И взех, че ѝ казах: "Абе точно ти ли намери да го наричаш така? Ти, която живееш, надявайки се на толерантността и разбирането и добрината на хората!? Ти плюеш на тях и говориш по такъв груб начин за горкото, странно момче!"

И моята приятелка, моята единствена ученичка ми се обиди. Написа ми много гневно и отрицателно писмо. Отричаше ме с него. Наведох глава и се натъжих, като го прочетох. Дълбоко.

А после тя се влоши. И сега аз страдам от мисълта, че съм причинил това влошаване. Което, естествено, е глупост – болестта си има своя логика, не е свързана с разни житейски дреболии... Но пък дали не е?

И аз мисля за моята душевна приятелка и ученичка и сърцето ми се свива от тревожно угризение и се чудя какво да измисля…

И си казвам: "Само за прошка мога да се помоля, Господи."

Нищо друго не мога да направя аз в тоя живот.

И сега ще ви кажа: Прошка трябва да поискам от Бог – заради гнева си, от Диана – заради причинената болка, от момчето, което тя обиди пред мен – заради самата нея, от хората, защото…

Защото не съм толкова добър, колкото мога и трябва да бъда.

Простете. Това е.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.

Добави ни в предпочитани източници в Google