Децата трудно оцеляват в света на възрастните. Така искам да започна този текст. Посвещавам го на всички млади хора, които ще го прочетат. Посвещавам го на всички, които им идва да избягат от домовете си в три през нощта и повече да не се върнат. Понякога именно това е свободата, за която си струва да се пребориш.
Като дете на разведени родители, бях принуден да стана бунтар. Не ми бе оставен друг избор. Докато родителите ми се караха, аз надувах Джими Хендрикс в слушалките си и оглушавах. Не исках да чувам колко са се намразили. Усещах го. Разбира се, че го усещах. Но замълчавах. Правех най-голямата грешка. Траех си и играех тяхната игра. Следвах техните амбиции, не своите. Свръхамбициозните хора винаги са ме ужасявали. Особено майките.
Какво ли е да си майка? Не мога да си представя. Навярно е сериозно изпитание. Навярно е огромна болка. Навярно е и двете. Само една майка знае какво е да си майка. Създаваш живот и после цялата отговорност пада върху плещите ти. Поемаш цялата тежест. Понякога тя става непосилна за износване.
Има обаче една подробност – създаваш отделен индивид. Различен от теб. Понякога стават сблъсъци на виждания. Понякога стават цели малки войни. Понякога майките не намират път към дъщерите си. Понякога дъщерите не търсят път към майките си. Става грешка в системата. Син екран. Error 404.
Чувал съм какво ли не истории от мои познати. Истории, в чиято основа стоят всякакви видове комплекси и всякакви видове преразсъдъци. Чувал съм за семейство, което се срамува от сина си, защото е гей. Години наред момчето живя в мълчание и когато реши да бъде искрен – те се отрекоха от него. Защото трепереха какво ще кажат съседите. Срам и резил!
Чувал съм за момичета, които бягат от домовете си, защото майките им не одобряват гаджетата им. Поради какви ли не причини. Уж искат най-доброто за тях. Уж искат те да не правят техните грешки. Те като че ли са забравили. че са били на тяхно място и също са се влюбвали в неподходящите мъже. Те също са били разочаровани и са плакали за някакви възлюбени. Майките също като дъщерите си са били за кратко нещастни и за кратко щастливи.
Майки! Майки, които обичат да се намесват в живота на своите наследници, сякаш са способни да променят съдбата им. Но не са. Наскоро гледах един филм по темата. Дават го по кината. Нарича се „Всичко, всичко“ Няма да ви го разказвам. Не желая да убивам изненадата. С две думи – това е филм за свободата да не живееш под похлупак, за свободата да вдишваш с пълни дробове правото си да те има на този свят. Всеки има това право. Независимо на колко години е. Независимо дали иска да учи във Франкфурт или в Павликени.
Човек може да се случи навсякъде. Стигат му две ръце. И кураж. Всичко останало е пълен дрън. Така казваше баща ми. Сега той е там горе – на небето. Аз съм тук долу, за да го продължа. За да бъда негова надежда и негово упование. Думи на Тарковски са това.
И се замислям – бях ли аз достатъчно добър син? Успях ли да не разочаровам родителите си. Може би съм успял. Може би не. Рано ми е още да разбера. Имам още много да вървя. Пътят на всички ни е дълъг. Там е работата. Изразът „Животът е кратък“ е едно невярно клише. Животът е толкова дълъг, че по някое време губим представа какво да правим с него. Насладата и умората ни принадлежат, тъй както ни принадлежат насъщните минути.
Всъщност съществува само една истина: Родени сме да обичаме. Родени сме да бягаме.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- Три неизбежни български романа
- "Тайната съставка на секса е любовта!"
- Поезията и жената са едно и също - Вселени... Не се ли отдадеш напълно - гориш
- Сексът движи света, а любовта забавя движението
- Един аналогов човек в дигиталния свят...
- За четенето като протест срещу глупостта
