Все по-малко хора избират да живеят на село, сякаш ще нанесат огромна обида на егото си.
Но все повече хора "бягат" към селото, когато искат да си починат от забързаното и натоварено ежедневие. Но само за ден или два.
***
СЕЛСКА ПАНИХИДА
Умира тихо българското село.
И няма кой за него да заплаче…
Там някъде зад билото изчезват
последните
орачи и сеячи.
А младите, доколкото ги има,
отчаяни, отлитат от гнездата –
висят по гари,
търсят хляб в чужбина,
по чуждите полета са аргати.
Тук къщите сами мълчат по залез,
коминът към земята е наклонен…
И хищни сенки нощем обикалят,
за да откраднат стока или спомен.
Умира тихо българското село.
И вместо школският звънец да бие,
камбанен звън обажда се несмело…
А ние?
Доколко живи сме и ние?
Какво че в хитър бизнес
ни е провървяло?
Какво че можем чак в Париж да идем?..
Умира тихо нашето начало.
А пък какъв е краят ни,
ще видим.
***
Авторът на стихотворението е Георги КОНСТАНТИНОВ. Той е роден на 20 декември 1943 г. в Плевен. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Автор е на повече от 30 книги с поезия, сред които "Една усмивка ми е столица" (1967), "Неграмотно сърце" (1978), "Общителен самотник" (1982), "Обичам те дотук" (1992- 2003), "Дърво и птица" (1999), "Вечерна дъга" (2007), "Любовно разписание" (2007-2008) и др.
Автор е и на книги за деца. Неговият роман "Туфо рижият пират" е издаден и на френски, немски, руски, украински, казахски и полски.
Носител е на национални и международни награди за поезия. Почетен гражданин е на Плевен.
Председател на Българския П.Е.Н. - център и директор на сп. "Пламък".
