Офисът ни се намира на входа за най-голямото гето в България – Столипиново, където можеш да видиш една до друга жени, от които едната пере в корито пред блока и докато простира на оградата на училището, си говори с друга, която бели картофи, като пуска обелките на улицата, а готовите в досущ същото корито.

Сутрин вървя пеша. Срещам мургавите си братя да излизат към града с пластмасови чаши кафе и неизменната цигара. От достолепни мустакати старци до шумни хлапета на групи, които ми правят сексуални оценки на ромски.

А аз гледам в земята. Иначе най-малкото, което рискувам да настъпя, е празна чашка, метната в мига на последната глътка. Зимата снегът замазва гледката. Сега е времето на жълтите неръкотворни рисунки.

Преобладаващият мотив е спирала. Вероятно на шегаджии, които държат да ми подскажат, че прорязалата пухкавия бял сняг гравюра не бива да се отдава на четириноги. С годините съм се научила колко крачки преди и след подлеза да не дишам, ако не искам да усетя аромата на запушена канализация, към кои храсти да не поглеждам, за да не подкрепя нагона на дежурния ексхибиционист.

Нашата сграда е точно до училището, но по-лесно бих упътила човек по четириетажната къща на гастербайтера от Германия с грубоват народен български.

Тук вкупом се е изляло заработеното в базалтови облицовки, орнаменти от ковано желязо, гипсови ангелчета, орли, мършави лъвове и нещо, което натрапливо занимава познавателния ни опит с колежките, когато гледаме замислено навън. Цветовите решения са охра, керемидено, бяло, кафяво, "кармъзъ" и един цвят, като гърба на костенурка, с който не съм много запозната.

И на фона на това, пет пъти в дървото на тротоара между нашия офис и къщата, компилация от мутробарок и азиатски сантиментализъм, се приютяваше пчелен рояк!

Пет пъти превръщахме това дърво в Фуку Джима (Остров в Япония, на който по време на Втората световна се водили няколкомесечни сражения, в които японците се бият до последния войник), за да го опазим от Гражданска защита. Те пристигаха със скафандрите си, скрили лицата си на убийци зад маски. Пръскаха отрова в дънера, върху пилото, майката и пчелите, още несвалили прашеца от крачката си...

Накрая Гражданска защита сряза с трион отвора на хралупата и сега дървото прилича на продънена утроба... Гледам го с празен поглед на фона на мигащите цветни лампички от еклектичната къща и вече не питам "ЗАЩО?" и "АМА КАК?".

Всеки път ги молех да изчакат един само ден, за да намеря човек, който да хване рояка, а те се смееха. Кой щял да носи отговорност, ако някой умре от ужилване? А кой носи отговорност за тези, които вървят покрай абортираното дървото с неумити очи, пушат отрова без бандерол на път за някой залък – черноработен, краден, "опънат" или дилърски, и пускат пластмасовите чашки от кафе в зейналия отвор?

Тъжно и гузно минавам по тротоара, мазночерен от поетите хвъркатки. Беше странно, че си избират точно това дърво, пропищяло от отрови и мъртво пило.

От утре съм в отпуск. Искам да пътувам! Много далеч! На топло, чисто и светло място, където пчелите правят питите си в дънерите на дървото, а човекът не се страхува да посегне към меда, защото преди това е отправил благодарност за щастието, че живее.