Повече за книгата прочетете тук ► Време за четене: Шекспирови пиеси вдъхновяват смразяващия трилър „Всички сме злодеи“ 

---

ПРОЛОГ

Седя на масата, окован с белезници, и си мисля: Ако не бе ми строго запретено / за своята тъмница да говоря, / ти би изслушал разказ, от чиято / най-слаба дума млада­та ти кръв / се би смразила*

Влиза Джоузеф Колбърн. Вече е прошарен, почти петде­сетгодишен мъж. На всеки няколко седмици се изненадвам колко много е остарял – а през последните десет години той на всеки няколко седмици остарява по малко. Сяда срещу мен, скръства ръце и казва:

– Оливър.

– Джо.

– Чух, че делото за предсрочно освобождаване е про­текло в твоя полза. Поздравления!

– Бих ти благодарил, ако смятах, че си искрен.

– Знаеш, че според мен мястото ти не е тук.

– Това не значи, че ме смяташ за невинен.

– Не. – Той въздъхва и поглежда часовника си – същия, който носи от първата ни среща, – все едно го отегчавам.

– Та защо си тук? – питам. – Заради същото, което те води насам на всеки две недели ли?

Веждите му образуват равна черна линия.

– Би могъл да кажеш „две седмици“, дявол го взел.

– Можеш да изведеш момчето от театъра или нещо от тоя род.

Той клати глава, едновременно развеселен и подразнен.

– E? – питам аз.

– Какво e?

– Бесилката е добра. Но за кого е добра тя? За тези, дето вършат грях**

– Всъщност – започва той – този път мисля, че може и да успея да променя мнението ти.

Поизправям се на стола.

– Как?

– Напускам полицията. Продадох се и приех да работя като частен охранител. Трябва да мисля за образованието на децата си.

За момент просто се взирам в него. Винаги съм смятал, че ще се наложи да приспят Колбърн като свирепо старо куче, за да напусне ръководството.

– И защо това би ми повлияло? – питам аз.

– Всичко, което кажеш, ще бъде строго поверително.

– Тогава защо ще си правиш труда?

Той отново въздъхва и всички бръчици на лицето му се задълбочават.

– Оливър, не ми се раздават наказания. Вече не. Някой е излежал присъдата, а в нашата работа рядко постигаме та­кова удовлетворение. Не искам обаче да се оттегля и да пре­карам следващите десет години в чудене какво всъщност е станало преди десет години.

Първоначално не казвам нищо. Идеята ми допада, но не му вярвам. Хвърлям поглед към неприветливите шлакови бло­кове, към малките черни видео камери, които надничат от все­ки ъгъл, към пазача с обратна захапка. Затварям очи, вдишвам дълбоко и си представям пролетната свежест на Илинойс, усе­щането да изляза навън, след като през една трета от живота си съм поемал в дробовете си спарения въздух на затвора.

Издишвам, отварям очи и виждам, че Колбърн ме наблюдава внимателно.

– Не знам – отвръщам. – Така или иначе излизам оттук. Не искам да поема риска да се върна. Струва ми се по-безо­пасно да не си търся белята.

Пръстите му нервно барабанят по масата.

– Кажи ми нещо – подхваща той. – Случвало ли ти се е да лежиш в килията си и да се взираш в тавана, чудейки се как си се озовал там, без да можеш да заспиш, защото непрес­танно мислиш за онзи ден?

– Всяка нощ – отвръщам без следа от сарказъм. – Но именно тук е разликата, Джо. За теб беше просто един ден и после всичко тръгна постарому. За нас беше един ден и всич­ки останали дни след това. – Навеждам се напред, подпрян на лакти, и лицето ми се оказва само на няколко сантиметра от неговото, така че, щом понижавам глас, той чува всяка дума. – Несъмнено те гризе отвътре, че не знаеш. Не знаеш кой, не знаеш как, не знаеш защо. Но ти не го познаваше.

Сега на лицето му се изписва странно и отвратено из­ражение, сякаш съм станал неописуемо грозна и противна гледка.

– Запази тайните си през цялото това време – казва. – Всеки друг би се побъркал. Защо го направи?

– Така исках.

– Все още ли го искаш?

Усещам тежестта на сърцето си в гърдите. Тайните те­жат като олово.

Облягам се назад. Пазачът гледа с безразличие, все едно сме двама непознати, които говорят на чужд език, а разгово­рът ни е отвлечен и незначителен. Мисля си за останалите. Някога… ние. Извършихме гадни неща, но бяха и необходими… или поне така ни се струваше. Поглеждайки назад го­дини по-късно, вече не съм толкова сигурен и сега се питам: мога ли да обясня на Колбърн всички малки обрати и фи­налния изход? Изучавам безизразното му, открито лице и сивите му очи, обрамчени с тънки бръчици, но ясни и про­ницателни както винаги.

– Добре – казвам. – Ще ти разкажа историята. Трябва обаче да проумееш няколко неща.

Колбърн е напълно неподвижен.

– Слушам те.

– Първо, ще започна да говоря чак когато изляза оттук и нито секунда по-рано. Второ, това не може да рефлекти­ра върху мен или другиго – без повторна присъда за едно и също престъпление. И последно, това не е извинение.

Изчаквам за някаква реакция от негова страна – кимва­не, дума, – но той само примигва насреща ми с безмълвието и стоицизма на сфинкс.

– Е, Джо? – питам. – Ще го преживееш ли?

Той ми отправя лека, студена усмивка.

– Да, мисля, че ще се справя.

---

* „Хамлет“, първо действие, пета сцена. Всички цитати от Шекспир в книгата са в превод от английски на Валери Петров. – Бел. прев.. Пазачът стои до вратата и ме наблюдава, все едно чака да се случи нещо.

** Пак там. – Бел. прев.– отвръщам, твърдо решен да заслужа раздразнението му. – Защо си дошъл? На този етап вече би трябвало да си наясно, че нищо няма да ти кажа.

Добави ни в предпочитани източници в Google