Навън вали, есенният дъжд никога не закъснява. Той ще дойде, както всяка година - нечакано, но напоително.

Навън вали, а често се случва да вали и в душите, без да знаем точно защо, без да го искаме, без да бъде честно.

Есенната меланхолия може би ще завладее сърцата ни съвсем скоро, но най-добрият лек за нея е поезията. Защото есента е именно това - най-интимната и уютна поезия.

Днес ви предлагаме да прочетете едно произведение на Елисавета Багряна, което е съвсем в унисон с времето навън:

***

Мълчим като на тайната вечеря.

Стрелката бяга, времето изтича.

Какво ми каза? Устните трепереха,

едва чух: - Колко много те обичам...

 

Събудих се, като че век съм спала,

а помежду ни мили се простираха.

Кому бе нужна нашата раздяла?

Не знаех нищо, нищо не разбирах.

 

Седя сега и всичко си припомням.

Навън вали. Под есенния ромон

се чувствувам самотна и бездомна,

загубена във този град огромен.

 

Това, което бе, не ще се върне.

Сърцето ми самичко се осъди.

Но как безумно бих те днес прегърнала,

да можех пак при тебе там да бъда...

***

Добави ни в предпочитани източници в Google