Има ли място за тъжните?

Има ли място за тъжните?
Снимка: Thinkstock

Нещо се случи в последните десетилетия. Тихомълком, без предупреждение и без го обсъдим, тъжните хора загубиха своето име и станаха “депресирани”. Всичко стана плавно и постепенно, почти неусетно. И никой не знае как се случи това.. и защо.

Депресията стана “бранд”, популярна марка, темата на сутрешния блок. Всеки е добре дошъл да се самодиагностицира. В медиите се говори много, но само за да не се каже нищо.

Обясняват ни как изглежда отстрани, но почти нищо не се казва за това какво е депресията всъщност и защо хората страдат от нея. Паралелно с това  терминът постепенно беше размит до степен, в която може да означава всичко за всекиго.

Именно за това текстът по-долу не е конкретно „за депресията”, а за нещо друго, за което все по-малко се говори.

Животът е низ от раздели. С риск да прозвуча религиозно смятам, че колкото получаваме в живота си, толкова и даваме. Всичко, което сме имали, един ден ще го загубим, включително и самия живот. Когато човек загуби нещо съкровено, той тъжи. Но тъгата не е само някаква негативна емоция или преживяване с отрицателен знaк. Тя не е просто неприятно усещане, от което трябва да ‚ни мине”. Когато човек тъгува по загубеното, той мисли за него – мисли за изгубената любов, за несбъдналата се мечта, за невъзможното блeнувано бъдеще. Юношата може да тъгува за изгубеното детство, а възрастният – за изгубеното юношеството или просто за отминалата младост.

Човек може да тъжи и за една представа за себе си, един образ, с който трябва да се раздели. Понякога да изгубим човека, който ни е обичал, е повече от това да изгубим самия него. Ние губим и хубавия образ, който сме били в неговите очи. Една "версия" на нас си е отишла заедно с него.

Когато близък човек умре, този процес на приемане на загубата се нарича траур. Всяка една култура по света има установени традиции, свързани с траура. В общността, в града, в селото има символично пространство за това страдание. Има порядки, които определят как да се държиш с хората в траур. Съществуват ритуали, свързани с изпращането на мъртвия и с утешаването на скърбящите. В христянските традиции са заложени времето за траур и дните за помен. Всичко това е помагало на хората, които са изгубили своите близки. Културата и нейните традиции са ги подкрепяли и съпровождали по трудния път на приемане на загубата. Изповедта също е изпълнявала важна роля – помагала е на скърбящите да изговорят мъката си. И до ден днешен си остава поговорката: „Споделена мъка – половин мъка“. И макар тези традиции да се отнасят до смъртта, те ни говорят и за това каква по принцип е била нагласата на хората към загубата и към нейното приемане.

Днес тези неща се изменят и се случва нещо много опасно. Това символично пространство за тъгуване изчезва. Обществото ни все по-трудно понася тъжните. Няма място за скръб, под каквато и да е форма. Загубата (независимо каква) трябва моментално да се смете под килима, а тъгата да бъде пресечена на секундата като някаква опасна болест, която трябва да се спре, преди да излезе извън контрол. Ако човек изглежда унил, всеки пита – „Какво му има?“. Но обикновено хората питат не за да разговарят и да изслушат натъжения, а за да разберат как веднага да го развеселят, какво да направят, за да го разсеят и откъснат от мъчителното. Да бъдеш винаги усмихнат и да преследваш щастието, да мислиш позитивно, да обърнеш страницата, да не мислиш за миналото и да живееш тук и сега – тези лозунги ни преследват навсякъде, понякога зловещо.

Но практиката показва, че подобни рецепти водят до още по-големи проблеми. И това е така, защото процесът на тъгуване е много повече от просто "някакво страдане", което също като физическата болка може ей така с времето да си мине. Загубата трябва да бъде изговаряна, да бъде мислена.

Когато в тъгата си мислим за загубеното, когато говорим и споделяме, ние извършваме нещо изключително важно. Ние даваме думи на тази загуба, наричаме я, вписваме я в нас и малко по малко намираме нейното място в света ни. 

Загубата остава завинаги с нас и ни белязва. Променя ни и често ни връща отново на земята, като ни напомня какво наистина има значение в живота. Но най-вече ни прави по-мъдри. Много хора на изкуството са казвали по различни начини, че само когато изгубиш нещо, можеш да разбереш наистина какво си имал и какво е значело то за теб. Една съкровена истина трябва да намери своето място и да стане част от нашата история. Там някъде в собствения ни интимен разказ за живота се вписва една липса, ние се смиряваме с нея и ѝ позволяваме да присъства.

Когато не преминем през този процес на тъгуване и приемане, когато не е оставено вътрешно пространство за загубата и тя е потулена в мислите, тогава човек затъва в още по-дълбока дупка. В началото нещата може и да са добре - насилваме се да не мислим, омаловажаваме загубеното и отписваме мъката като нещо незначително, сякаш това, че тъжим толкова много, са глупости или слабост, която трябва да преодолеем. Постоянно търсим с какво да се разсеем. Отчаяно се вкопчваме във всичко, което може да ни прикове и задържи вниманието, за да не мислим, сякаш да се изключим. И като че ли успяваме. За съжаление днес това се случва все по-лесно с помощта на екраните на всичките ни устройства и океаните от аудио-визуална бърза храна. И малко по малко животът ни увлича пак и всичко продължава както преди, сякаш всичко си е наред.

Но това, което следва, е още по-тежко и излизането от дупката ще е още по-мъчително. Защото практиката показва, че когато е потулена, загубата на ‚нещото” се превръща в загуба на желанието. Тази загуба, която е била изхвърлена от мислите и не е била приета, се завръща отново. Изплува сякаш от никъде, но вече изменена и неразпознаваема. И вече това, което липсва, е самото желание.

Това е и най-важното, което изглежда много хора не разбират и малко хора обясняват на по-широката публика – депресията не е безкрайното неутешимо тъгуване по нещо конкретно. Съвсем не – депресията е самата липса на желание. А това е вече нещо много по-тягостно. Да живееш без посока, без страст и без очакване е мъчително и те превръща в циник. Жаждата за живеене я няма и течението те носи без съпротивление в свят, на който оставаш само пасивен наблюдател. Гледаш света през дебело стъкло с чувството, че “живота” се случва някъде там, другаде, на другите, но не и на теб. Това е едно съвсем различно страдание. Една болка много различна от това да нямаш онова, което искаш, и само поетите могат да я опишат истински.

Психолозите и психиатрите могат с право да кажат, че формите на депресията са много и тя има и други страни, и ще бъдат прави. Но както казах този текст не е за самата депресия, а за това, че масово не се учим и не можем да се разделяме. Това сигурно е най-трудното нещо, на което трябва да се научим, и се случва все по-трудно.

Да се научиш да се разделяш отнема време и живота е истински учител. Но културата ни се е изменила в много лоша посока и не ни помага, даже напротив. Разбира се, да се опиташ да си спестиш болката е човешко и всеки го прави. Няма нищо страшно в това – всички се учим в движение. Но когато да си вечно весел и щастлив стане закон в обществото, а за загубата и тъгуването не се обелва дума –  тогава нещата отиват на зле.

Живеем в свят, в който “да имаш” е религия и не е чудно, че загубата е станала почти немислима. В крайна сметка много хора са готови на всичко, само и само да не погледнат истината в очите. Масово градят безумни здания от фантазии и си съчиняват нелепи разкази, които повтарят навред, сякаш за да убедят себе си. Правят какви ли не мисловни акробатики, за да закрепят една илюзия за своя свят, такъв какъвто е бил в миналото. По чудовищен начин се заменят изгубените хора, а паметта за тях се изтрива зловещо, сякаш нищо не е било. От майки, които изхвърлят всички снимки и всякакви спомени от починалия баща, за да "предпазят" децата си, до младия човек, който веднага след раздялата с приятелката си я заменя с друга, сякаш не е била човек, а просто кухненски уред в гаранция. Да не говорим пък за родителите, които не могат да се разделят с децата си, с тяхното детство или със своята роля на родители. Може би точно така една неспособност се предава от поколение на поколение.

Раздялата е естествена част от живота и белязва всички ни. От разнообразните траурни традиции по света си личи, че всички тези неща са били добре разбирани в миналото. Хората са знаели, че загубата е нещо дълбоко присъщо на човешкия живот и не може да бъде зачерквана, а миналото не може да бъде изтривано безследно. То трябва да бъде разпознато и прието. На него трябва да му се даде смисъл и място във вътрешния ни свят. В противен случай неговата сянка никога няма да си отиде.

Днес терминът депресия е разтегнат до безкрайност, за да може всяка тревога и нещастие да се медикализира, диагностицира и лекува с лекарства. Но това лечение си остава само един нов начин да се избегне срещата със загубата и проблемът пак да се замете под килима. Някои хора обвиняват фармацевтичната индустрия за пробутването на антидепресантите като „правилното лечение“ на депресията и донякъде имат право. Но колкото и да са мощни, тук не са виновни бизнес интересите. Цялата ни култура е такава – тъгата е ненормална, за нея няма място в рекламите и в идеално чистите Photoshop-нати образи от Facebook. Уж се приема със състрадание, но в действителност отвсякъде агресивно те преследват рецепти как да се отървеш веднага без да мислиш. Билбордове, надписи, телевизия, святкащи реклами в интернет – с гротеска настървеност сме преследвани от последните останали истински закони – „Не тъжи! Наслаждавай се“!

Ако човек е тъжен, това няма как да е нормално – сигурно „му има нещо“. Много по-лесно е да се каже за някого, че „има“ депресия: сякаш е хванал настинка, вирус или „има“ температура. Когато „имаш“ депресия, това звучи сякаш имаш болежка, която ти създава неудобства в иначе подредения живот. Това няма общо с личността, с това какво се случва в живота ти и тн. Какво лошо има в това да вземеш хапче за болежката си?

И така броят на хората, които „имат“ депресия, расте лавинообразно, използваните медикаменти – също, а излекуваните… Не знам колко хора са излекували депресията си с лекарства и не знам какво точно е представлявала тази депресия. Знам само че няма заместител на истината за нашата загуба, и че отказът от тъгуване и приемане може да се превърне само в едно – много по-тежко и необикновено страдание.

Тъжното е, че дори и много психотерапевти, които следва да разбират повече, са готови да “работят” с хората потърсили помощ от тях, като им помагат да замазват положението отново и отново с нови и по-изобретателни техники за самозаблуждение. Но тук не са нужни свръх модерни терапевтични методи.  Нужно е страданието да бъде чуто, признато и човек да бъде окуражен стъпка по стъпка да се върне там, където все още няма думи.

Автор: Валентин Йорданов (психолог, психотерапевт)

Още по темата:

Причинители на депресия

Звездни майки, които пребориха депресията след раждането

Пълничките хора били по-щастливи

Как да избегнем депресията по празниците

Агнешко и говеждо срещу депресия

Самоубийствената самота и спасителната лодка

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Мара Белчева - красивата българска поетеса
Известни

Мара Белчева - красивата българска поетеса

Битка за сърцето на една от най-красивите поетеси била причина...

Маршът на незадоволените жени
Свободно време

Маршът на незадоволените жени

Телата им са покрити с кожа, главата с косми, имат две очи...

8-те навика на щастливите хора
Свободно време

8-те навика на щастливите хора

Има много практични неща, които всяка от нас прави...

Абонамент