Преди време бях чела едно изследване, в което пишеше, че жените страдат от депресия четири пъти повече, но мъжете с депресия се самоубват 10 пъти повече от жените в това състояние. Неомъжените жени страдали по-често от депресия от омъжените, независимо дали бракът е добър или е от онези, които напоследък е прието да бъдат категоризирани като "сложно е". Колкото до мъжете – депресията съсипвала най-бързо разведените мъже. Заклетите ергени и женените си имали нормални нива на серотонин.

Помня, че тогава поразнищих този казус – защо макар да са по-големите депресарки, жените по-рядко достигат до идеята за самоубийство? И стигнах до извода, че причините са две – това, че повече говорят за проблемите си, плачат и така ги изтласкват най-малкото. Както и защото сме склонни по-дълго да циклим в някой от етапите на депресията, докато намерим някакъв начин да се справим с него. Т.е. дори да не напредваш, поне се задържаш на едно място и не политаш със стремглаво скорост надолу. 
Като се има предвид, че първият етап е мълчание и раздразнителност, както и понижен интерес към нещата, които по принцип обичаме, може да ни се признае, че на мълчание дълго не издържаме. Все ще споделим на някоя приятелка, все ще се престрашим да отидем при някой и друг терапевт, на танци, на рисуване върху коприна, на някой курс за лично усъвършенстване...

Като се има предвид, че в момента интернет предлага изключително разнообразие от занимания, на които въобще не е неудобно Edna жена да отиде сама и да създаде нови контакти, като измести фокуса от личната си драма, може да ни се брои, че нашият вид има големи шансове да не стигне до последната фаза на депресията. Макар че много зависи доколко сме се сдобили с "мъжко достойнство", което трудно употребяваме по техния начин, защото ни е неприсъщо.

Типичният мъж, когато е истински разстроен, също е склонен да потърси контакт с приятел, но само с такъв, който е готов стоически да мълчи заедно с него. Спомням си, преди години, мой познат се беше разделил с жената, с която живя 15 години и стоя цял месец в дома на свой колега. След време, когато вече имаше нова жена, ми сподели: "Тогава разбрах, че това е мой истински приятел и брат. Един месец мълча заедно с мен. Пушехме и мълчахме. Но беше до мен. Това ме спаси".

Знам и други истории, които доказват, че мъжете, които честно си признават, че страдат от раздяла и самота или че просто не могат да живеят сами, по техния мълчалив начин успяват да се справят с депресията. Един друг познат беше отишъл в къщата на бившето си гадже и помоли нея и съпругът й да поживее при тях, за да не е сам. Те го приеха, хората. Е, и къщата им позволяваше това, но в случая важното е, че три месеца по-късно човекът си имаше нова приятелка, с която вече са семейство с поколение.

Съвсем не си мислете, че всички тези хора, за които говоря, имат някакви щастливи семейства, без различни нива на дискомфорт от съжителството си. Все по-често научавам, че в голяма част от тях, сексуалните взаимоотношения са спомен от далечното минало. Но и това не им причинява безпокойство. Смятат, че е нормален етап от едни отношения, които имат своята цикличност.

Важното е, че са дейни и жизнени хора. Измислят неща, които да правят заедно или поотделно, все едно... Хич нищо друго да не им хрумва, все едно дете ще направят. Така "третата душа", която създава двойката, неизбежно издърпва и двамата от летаргията. Човешката психика е така устроена, че ако трябва да нахраниш или зарадваш само себе си, може и да пропуснеш.

Когато има някого, заради когото да станеш и да направиш нещо, колкото и да мърмориш, колкото и да ти е писнало, ставаш и го правиш. Действието само по себе си активира жизнената ни сила, защото без нея е невъзможно. Така и серотонинът не пада под критичния минимум.

Другото важно нещо е, че когато човек има връзка, живее със семейството си или дори със съквартиранти, има кой да забележи, когато не си окей и да те сръчка.

Наскоро ми разказаха една история, която за съжаление е стигнала до фаталния си край. Макар и по друг начин. Но истински разтърсващото беше, че историята на заболяването е била срам от самотата. Става дума за жена, която е направила "мъжкия" избор да не споделя. Нито на колегите, нито на приятелите си казвала, че има проблем от това, че живее сама. Никой от тях не подозирал, защото от време на време подмятала реплики какво ще си готвят тази вечер със своя любим.

Едва след като я изпратили в небесния й дом, всички седнали на една маса и от дума на дума разбрали, че онези екскурзии, на които ходела с "него" си ги е подарявала сама, че есемесите, на които отговаряла, докато ходели заедно по барове и ресторанти, си ги е пишела сама на себе си. Близките й приятелки не можели да повярват как не са забелязали, че само са я заливали със собствените си истории и никога не им направило впечатление, че информацията от нейна страна се процеждала твърде оскъдно. Дълго време се самообвинявали, че не са я разтърсили, за да си каже истината. Но така или иначе, отговорността да си признаеш какво ти е на душичката, винаги е твоя. Особено, ако по някаква причина си сам.

Когато живееш с някого, каквито и да са отношенията, дори и да са в графата "сложни" все ще има кой да забележи, че си мълчалив и раздразнителен, че отслабваш или напълняваш прекомерно, че страдаш от безсъние или прекомерно спане без желание да ставаш от леглото, че имаш неадекватни реакции, когато шофираш или правиш нещо с ръце, че трудно се концентрираш, че имаш прекалено чувство за малоценност или вина, че си безразличен към секса или има необясними провали в потентността, че чашата вино съвсем не е една и нещата започват да клонят към алкохолизъм.

Всички изброени са признаци на депресия, които съдържат в себе си семето на мислите за смърт. Може да не стане чрез самоубийство. Тялото ни има и други начини да реагира, когато достатъчно дълго сме се настройвали на тази вълна. Може да се разболеем, а по линия на закона на привличането, може да си привлечем и инцидент. Когато сме заедно обаче, дори и несъзнателно, ако щете заради собствения егоизъм да се чувстваме добре, единият все ще намери начин да повдигне другия.

Когато си сам обаче трябва да намериш поне един човек на този свят, на когото да кажеш истината за себе си. Няма нищо срамно в това, че не си окей. Истината сама по себе си, каквато и да е, колкото и да ни е неудобно да я разкажем, носи в себе си потенциала на спасението.

Дори най-неприятната истина, но искрено призната – както  пред себе си, така и пред някой друг, е сила, не е слабост. Точно както любовта, тя е светлина. И пристига със спасителна лодка. С много спасителни лодки. Винаги.