Здравей, страннико,
отново е декември, а аз се намирам на кръстопът. Липсваш ми, липсва ми начинът, по който ръката ми се сливаше идеално с твоята. Липсват ми онези малки моменти, онези усмивки, онзи малък прозорец, през който заедно гледахме света.
През декември сякаш всички пътища водят към теб. Всяко място в този град, всяка улица, всяко паве, всяка случайна пейка, всичко ми напомня за някой откраднат миг с теб. Тогава, когато светът не съществуваше, а имаше само аз и ти.
Само аз си знам колко те обичах, обичам... Да, може би все още те обичам или поне съм влюбена до болка в нас и в начина, по който очите ми блестяха, когато погледът ми срещаше твоя.
Днес няма погледи, днес съм сама и всичко ми изглежда безинтересно, лишено от смисъл и красота. Защото в края на краищата, най-важното е да има с кой да споделиш празниците, да има на кой да опаковаш подарък, да има кой да ти обели няколко мандарини и да те храни с тях сякаш си малко дете.
А аз те нямам и пространството около мен става все по-празно. Онези горещи спомени охладняват все повече, раните от теб зарастват, вече не помня точно какъв отенък беше кафявото в очите ти, забравям и каква бях аз с теб и заради теб.
Сега съм само аз, едно изгубено пораснало момиче, което знае какво иска, но не знае какво заслужава. Надявам се, че където и да си в празничните дни, се чувстваш обичан и значим. Желая ти щастие, но го желая и на себе си.
Ето защо дойде време да се разделя завинаги с теб. Благодаря ти, че ме научи да живея и ми показа какво е любовта. Благодарение на теб сега знам точно какво да си пожелая за празниците, а то е нещо много просто - по-малко самота.
Добави ни в предпочитани източници в Google
