Михаела Петрова
Докато пиша този текст в едно приятно кафене, излизам навън да запаля цигара.
Приближава се дама на средна възраст, нагласена – с червило, букли, перли и зелена рокля и се настанява на моята маса. Усещам, че жената очевидно е с психично заболяване, когато тя изстрелва: „Цигара, дай ми цигара, на каква се правиш?
Извънземна ли си?
Знам те, кучко азиатска, в Корея направи диктатура и сега пак си дошла тук, при комунистите”. Понеже усещам, че всеки момент ще ме набие, защото онова, което вижда в мен е самия ад, бързо оставям една цигара на масата, грабвам си кафето и се изстрелвам към защитеното пространство на кафенето.
В никакъв случай не съм я взела насериозно, но си прочитам началото на текста, за да продължа и осъзнавам, че пиша точно за хаоса, който със сигурност всички усещаме в момента, дори когато сме ментално стабилни. Ето така съм започнала: „Този преход съвсем ни ошашави.
Преходът на всички нива – от патриархиалност към признаване на жената като равностоен партньор; от общество, вкарано в утопията на социалистическата диктатура в социум, който 28 години опитва да дефинира що е то демокрация в условия на базова неравнопоставеност между разнородните си социални групи; от насадени предразсъдъци и неграмотност по отношение на сексуалната култура към разкрепостяване, което в много малък процент води до евентуално осъзнаване на най-интимната ни същност. И не на последно място – големият преход, на който може би дължим целия хаос по „долните етажи” : желанието да разберем кои сме ние в един по-глобален космически план...”.
Точно тук се сетих, че ако се заиграя и взема, че вържа глобалния космически план с онова, което се случва под завивките, ще е прекалено откачено и излязох да запаля цигара и да помисля за нещо по-нормално, което може да ме вдъхнови. „С тази нагласа ли привлякох лудата жена?”, запитах се с вътрешна насмешка. „Верно трябва да сменя темата”.
Преди да се сблъскам челно с лудата женица, мислех да пиша за партньорствата, вдъхновени от някаква по-голяма обща цел, която надгражда традиционния смисъл на връзките – да създадем дом, да отгледаме деца и когато дойде краят, да знаем, че всичко това е имало смисъл, защото сме продължили еволюцията като сме внесли още живот в живота. На мен това някак не ми стига.
Обичам, когато с партньора изграждаме и нещо друго. Харесвам връзки, в които двамата създават нещо повече от дома и децата – бизнес, издателства, телевизионни продукции, фондации за изкуство, заминават заедно за друга държава, дори и само единият да има работа, правят курсове, снимат филми, партнират си в научни открития.
Дори не е толкова важно дали резултатът от общия им труд ще остане в историята или ще бъде със значимостта на местно телевизионно шоу, дали ще се развие в дългосрочен план или ще остане само като тяхно хоби. Важно ми е партньорството да не се изчерпва с пазаруването, готвенето, чистенето, срещите с общи приятели веднъж-два пъти седмично, постепенното улягане на интимната страст в секс само когато и двамата не са прекалено уморени, планиране на ваканциите и отглеждането на децата. Трябва да има нещо повече. Онова, което подклажда огъня дълго след като страстта е поулегнала.
Говорим си за...
Ако такова нещо няма, знаете какво се случва. Двамата си разпиляват интереса в различни посоки. Някои се впускат в изневери, други в работохолизъм, трети – в някое хоби, което да им дава смисъл. И започват да се чувстват все по-добре без другия. Да не се разбират, да не се синхронизират дори за това какво ще вечерят. Колкото и да четат жените любопитни статии за сексуални техники, с които да разнообразят живота си, по-голямата вероятност е мъжете да гледат порно и да си играят на съблазнители в еротични чатове.
Пък и двамата се знаят толкова отдавна, че са пределно наясно с копчетата, които сработват от навиците на интимния им живот. В такива, вече отчуждени връзки, да се разчупват навици, си е чиста загуба на време. И би внесло повече напрежение, отколкото нови искри на страстта. Искрите по-скоро се случват след някой и друг скандал. Това, обаче не е ефективно дълго време и ако въобще има някакъв ефект, той е разрушителен.
Общата цел е друго. Тя е взаимно вдъхновение. Онова, което Вонегът нарича „силата на допрените мозъци” във „Фарс или никога вече самота”. Вярно, че в книгата, която е в някаква степен автобиографична, без да го натрапва, главните герои са брат и сестра, а не интимни партньори.
Но все едно – именно Вонегът, „този откачен централно гений” ми даде „нещо, за което да се хвана”, когато бях прекалено млада и още само предполагах каква връзка бих искала да имам „като порасна”. Ето такава, в която силата на допрените мозъци да те движи напред и да ти създава онова относително усещане за щастие, което в други – традиционни, но банални ситуации, не изпитваш с такъв интензитет.
Ако го нямам, изпитвам самота. Дори и след вълшебен секс. Така и не изпитах потребност да кажа някому: „Хайде да си купим нови пердета”. Тези неща не ме интересуват. Рядко се вълнувам и какво ще вечеряме. Особено ако трябва да го готвя и после да мия чинии. Но ако във връзката ни се случва нещо повече от това да „се грижим за връзката си”, то тогава мога да преместя планини.
Този преход в интимните отношения е малко по-необичаен. Може би и леко „откачен”, но все пак ми се струва, че натам сме се запътили. Защото човешката природа е такава – и в проявите на лудост, и на ментално здраве – чувства се вдъхновена, жизнена, активна, когато е намерила смисъл и кауза на своето съществуване.
