„Човек пише, за да изхвърли отровата, която е натрупал поради фалша на своя живот. Опитва се да възроди невинността си, но единственото, което успява да направи /чрез писането/ е да зарази света с вируса на своето разочарование. Никой не би написал и една дума, ако имаше куража да изживее това, в което вярва“ – така казва Хенри Милър в “Сексус“ – първата част от трилогията „Разпятие в розово“.

Много често съм се чувствала заразена с вируса на нечие разочарование, когато чета книги на талантливи и прозорливи писатели.

А когато убежденията на някой автор са намирали много пресечни точки с моите, е било много лесно да внеса в живота си изживявания, които са привличали аналогични разочарования. Колкото и парадоксално да прозвучи, чувствала съм се много добре от това – придавало ми е вътрешна значимост. Чувала съм много пъти забележката, че се държа и мисля като литературен герой.

Имам си отработена иронична усмивка за тези случаи. В общи линии го приемах като комплимент. За мен това означаваше, че имам дълбочина, до която могат да стигнат само избрани.

Дори когато много ме е боляло и съм се превръщала в ходеща мъка, го изживявах по мой си „cool“ начин. Това беше красива тъга, пленяваше ме по онзи начин, при който максималното приближаване до смъртта, ти помага да осъзнаеш с още по-голяма, вулканична сила значимостта на живота. Тези мигове бяха като наркотик, от който постоянно имах нужда, за да възкръсвам отново и отново.

И когато обърна поглед назад, няма и следа от болка, имам само благодарност за силата на любовта, която съм познала. Която ме е всмукала като водовъртеж и понесла към черната си дупка, за да ме изплюе от другата страна, където цветовете са по-ярки, утрото е магия, всяка глътка вода е жива, всяко докосване – благословия, всяко споделяне – откровение.

Това бяха годините, в които начина ми на живот беше онова, което се нарича „бохемски“. С други артистични натури споделяхме едни и същи нощни пространства, където ни беше добре, дори когато не сме добре. Общувахме, разказвахме си едни на други историите на своите разочарования. И философствахме върху най-разнообразни казуси, мятайки си мисловни линкове към книги, филми, изобразително изкуство, потопени в звуковата среда на музиката, която слушахме. Винаги намирахме някакъв изход от заплетените си казуси.

И този изход най-често беше гледна точка, която ни помага да се чувстваме окей. Въобще, колкото повече нюанси на тъгата изживявах, толкова по-разнообразни жизнеутвърждаващи гледни точки интегрирах.

Разбира се, най-щастлива се чувствах, когато сама ги създавах. Когато пишех, поведена умело и талантливо от някое разочарование и вътрешна, разни просветленийце под формата на усещане, което ми е невъзможно да напъхам в думи, ме халосваше по главата, така че да си кажа: „Господи, колко е гениална тази Вселена! Обичам я!“. Такива моменти са експлозия. Не можеш да останеш на едно място. В три през нощта съм обикаляла квартала бегом, за да „заземя“ високото напрежение. Или както казва един мой приятел, художник: „За нищо на света не си давам черната дупка“.

По тази причина, истински дразнещи за мен са били само сладникавите женски истории със скалъпен щастлив край. А още повече книги в които единственото, което осмисля живота на една жена, е някой мъж. Предпочитам истории, в които срещата между мъж и жена трансформира и двамата, а не просто „осмисля“ съществуването им.

И макар думите на Хенри Милър, с които започнах този текст, да са верни принципно, въобще не са валидни за неговото писане. Искрен до безобразие, развратен, безмилостно прозорлив, той успява да те накара да подскачаш от кеф, когато затвориш кориците на книгата. Защото си тотално влюбен в живота с цялата му пъстрота. Той и Ерика Джонг ме осмелиха да пропиша на тези теми преди много години. Дадоха ми куража не само да пиша, но и да живея живота си според собствените си разбирания.

Да пишеш откровено за секса не е Бог знае какво, обръгва се. Да се забавляваш и разширяваш собствените си граници под завивките, също не е бог знае какво. И с това се свиква. Възбудата сама по себе си има свойството да разширява тъканта, знаете. И да те кара да искаш още и още.

Горе-долу такъв е и процеса с „допускането“ на друг човек в интимния ни свят. Нарастващото доверие и вдъхновение от взаимната ни игра, разширява границите – на приемането, на състраданието, на прошката, на всичкото в теб.

В процеса на изграждане на една хубава връзка, разните наши вътрешни „не“-та, постоянно се трасформират в „да“. Като в секса – личните табута, придружени с рязко „не“, при определени условия, отношение и еротично майстроство стават – „да, да, да, още“.

Но всичко това наистина не може да се сравни с разширяването, което се случва, когато възлюбиш живота в себе си без никакво значение кой присъства или не присъства физически в него.

И затова Хенри Милър е прав – няма думи, с които да се опише куража да изживееш това, в което вярваш. Това са моментите, в които ми е най-трудно да си пиша текстовете. Много искам да го споделя. Да кажа: „знаете ли колко е яко, хайде да го направим заедно“, обаче ако ме питате „кое“ или „как“, нямам думи, с които да го обхвана.

Със сигурност, обаче мога да потвърдя – не се притеснявайте от тъгата, не се дърпайте на любовната болка, ако дойде на гости във взаимоотношенията, на които държите. Не й затваряйте вратата под носа, защото тя се просмуква през пода и тавана, излющва мазилката по стените и като в хорър филм започва да руши всичко, което се опитвате да закърпите.

Отворете й широко вратата, тръгнете с нея и й позволете да ви преведе по тайната пътека към самото чудо на живота. Тогава ще сте преживели само хубави истории.

Е, ще ви е трудно да ги разказвате, но всъщност няма нужда. Те са си за изживяване. 

Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:

Какво да правим, ако той е изтрещял?

Домакиня без ДДС

Деца на времето си – новите семейства, индивиди и оргазми дори

Семейство, в което всичко е наред

Има и такива мъже

Любов моя, моля те, не прави всичко за мен