“Единственото нещо, по-пристрастяващо от самата игра,
 е ролята, в която се превъплъщаваш, за да я играеш...“

Аз съм до него и съм палава. А той е готов за играта! Погледът му е насочен към правилното място, ръката му знае къде да действа и докосва, рефлексите и сетивата му са изострени до крайност. Моментните тикове издават напрежението преди предстоящия старт. Подготвен е... Да действа...

Едно, две, три, играта започва!

... Поредната му компютърна игра.

Да, всъщност погледът му наистина е вперен в монитора, а ръката ударно натиска ли, натиска мишката. Пръстите опитно лавират по клавиатурата. Пореден обичаен геймърски следобед. Като много други преди това...

Трудно е да живееш в любовен триъгълник, в който страните сте ти, той и компютърът. Виртуалната реалност, в която е способен вглъбено да прекара часове, дори денонощия, посвещавайки се на новата ъпгрейдната версия на някоя игра, вместо на теб.

Абсолютно безцелното и неосъзнато сърфиране из поредната PC илюзия с автомобилни дрифтове, стратегии или боеве, му създава усещането, че е играчът. Но всъщност истината е, че в крайна сметка играта изиграва играча. И той вече е просто Edna играчка!

Не го разбирам. Ако обичаш толкова много виртуалните удоволствия, как би могъл да обикнеш истинското? Дали бих била по-интересна и интригуваща, ако и аз подобно на игрите, се превърна в Edna софтуерна програма, която чаровно се усмихва на десктопа? Ако вместо да усети топлината от прегръдката ми, стартира името ми като “.exe” файл?

Факт е, че силният пол е много по-пристрастен към компютърните игри. Привързваме се към игрите още от деца и с течение на времето от наивни те се превръщат в опасни, дори опустошителни. От ученическите си години помня как момчетата от класа често бягаха от час и “преговаряха уроците” в близкия компютърен клуб, играейки на някоя тогавашна актуална игра. Част от тях надживяха този период, други – все още са  в  матрицата!

Най-притеснителното е, че вероятно момчето, стиснало здраво джойстика, ще живее вечно във вече порасналия иначе мъж. Той ще има партньорки – и еднодневни и по-сериозни, ала неспособността му да се освободи емоционално от компютърната игра винаги ще му пречи да играе на Edna друга игра – да играе на връзка!

Всъщност и двамата имаме нужда от игра. Да гледа мен как танцувам в скута му на приглушена светлина, вместо да гледа към монитора, да измисля стратегии за интимно удоволствие, вместо за виртуални империи, да клика на правилните места по тялото ми, вместо върху мишката, пръстите му да докосват най-чувствителните зони по кожата ми, вместо клавиатурата...

Искам игра! С него! Реална, гореща и луда! Но нека си помисли добре, преди да я стартира, защото това е моето състезание, с мои правила. А то несъмнено ще направи всичко възможно да го върне с гръм, трясък и страст към реалността.

Game over!