Решихме да ви припомним - какво е сексът и има ли любов във всичко...

Няма начин да не сте гледали онзи клип на Кайли Миноуг  "All the lovers", в който хиляди любещи се едно друго съществa направиха пирамида, че дори и бял гълъб излетя накрая...

Независимо, че в текста на песента става дума за единствения, който не може да се сравни с другите, аз обичам да излизам от контекст. Винаги съм асоциирала това видео със собствената си концепция, че всеки един акт на свързване, пожелаване, сливане между двама души е способен да генерира любов, която поне в някакъв момент, може да е за секунди, но ни свързва с енергията на единството.

Може би именно заради това промъкнало се изневиделица усещане, понякога сме склонни да драматизираме на тема "единственият". Когато си изпитал усещането за "единение" с някого, после ти е малко трудно да го пуснеш. Искаш си още от същото. Искаш да усетиш подобно сливане и на всички останали нива – общуване и интереси, синхрон между емоциите, начин на живот, приемане на тялото без съпротиви, свян и задръжки. И когато това не се случи, по най-разнообразни причини, може да се почувстваш буквално "предаден" – излъган, изоставен, неосъществен в общуването помежду ви.

Парадоксът тук е, че започваме да наричаме "любов" именно онова състояние, в което емоциите ни са уязвени от неразпознаването на същинската любов, която в същността си е безусловна (и затова ни се е получило усещането за разтваряне и сливане) и вместо това активираме рефлекса за притежание, доказване, завоюване, привързване...

Защото онова, към което всъщност се привързваме, въобще не е любов, а различни модели на поведение и общуване, приети като норма. Любовта винаги се случва, но усещането за нея отминава. То просто не може да се вкорени в каквито и да било ограничаващи го фактори и чувства.

Емоциите често не могат да се справят с тази негова същност. Така постепенно стигат до своето "прозрение", че не я искат тази драма вече. А подсъзнанието козирува и изпълнява – капсулира ги и ето го човекa, напълно готов да бъде секси и cool.

Вече може да завоюва света със своя чар и сексапил, в който няма "нищо лично". Или просто да бъде готиният приятел или приятелка на всички жени и мъже. Или да си избере да бъде странник и самотник, отдаден единствено на някакви свои си неща. Това поведение – изключително типично за културата на взаимоотношенията от последните две-три десетилетия, също роди свой интересен парадокс.

Бих го нарекла "копнежът за духовност" – желанието да се срещнем в това "единство",  да раздаваме парченца от себе си, да споделяме изживяванията си с другите по някакъв различен начин, не толкова болезнен за емоциите.

За никого не е тайна, предполагам, че сексуалната енергия в същността си е творческа. Предназначението й е да създава нови светове – всяко бебе е един нов човек, който буквално сътворява нов свят първо за своите родители, а после за всички, с които ще се срещне в живота си или за общността, в която живее.

Мисълта ми е, че "със" или "без" капсулирани емоции, които погрешно наричаме "любов", сексуалната енергия си има разнообразни пътища, по които да се прояви. Природата й е такава - независимо дали й правим път чрез акта между двама души или чрез интеграцията на мъжките и женски аспекти, които носим в себе си, тя винаги "създава" така наречената "трета душа", която започва да води свой самостоятелен живот.

В популярната психология това се нарича "сублимация". Дядо Фройд нарича с този термин "вторичния защитен механизъм", който пренасочва първичните импулси в социално приемлива дейност. От там идва и лаишкото схващане, че когато нямаш с кого да правиш секс нощно време, може да осъмнеш в писане на стихове, рисуване, общуване в социалните мрежи или нещо в този дух.

Винаги съм "спорила" мислено с дядо Фройд на тази тема, макар да не вярвам неговата концепция да е била толкова елементарна.  Но много дълго си задавах въпроса защо именно когато съм имала най-прекрасни сексуални преживявания, не ме свърта да започна да творя.

Понякога направо нямам търпение мъжът до мен да заспи, за да се измъкна изпод завивките и да започна да "сублимирам" яко. Тази енергия просто не търпи да не "си свърши съзидателната работа" – това са моите наблюдения.

Колкото и да съм се опитвала да я оставя да се вихри на ниво "отношения в двойката", толкова пъти свят ми се е извивал от глупости. Нямам предвид само, че пиша някакви текстове, имам предвид енергията, която те кара отвътре да пренаредиш целия си свят така, че много да ти харесва.

Да се отдадеш на онази "трета душа", която се създава по време на сакралния акт. В този ред на мисли, спокойно мога да кажа, че съм изживяла живота си в постоянна "посткуитална сублимация", щедро вдъхновена от ... както пее кака Кайли, "All the Lovers" (всички любовници). За което много им благодаря. Могат да бъдат сигурни, че всеки е бил единствен в единството, което съм изживявала. И винаги е политало някое и друго бяло гълъбче – "третата душа". 

Та, това, което се опитвам да кажа в ограничения брой думи, с които разполагам, е че на практика, появило ли се е желание, надделял ли е поривът за сексуално изживяване, няма начин да не е присъствала енергията на любовта – възможно е да се е проявила като "безразсъдство", при което са нарушени някои морални или обществени норми; възможно е да се е случило без мисъл за последствията... погледите са се срещнали, ръцете са се докоснали, устните са се сляли, магнетизмът на "безусловността" и изживяването на "сега" е задействан... Няма значение какво е станало, основните съставки "секс" и "любов" са били налице. И "трета душа" е създадена.

Е, окей, заслужава ли си човек после да страда за нещо толкова красиво? Защо не пробвате, просто за разнообразие, да се отдадете на тази "трета душа" – да създадете нещо, за да раздадете тази любов и на другите. Или пък да ги прегръщате, както напоследък започнаха да правят хората след медитации, усетили по "безопасен" начин същата тази енергия на единството. Или просто да им се усмихвате...

Защото освен деца и изкуство, тази "трета душа" би могла да бъде едно ново "духовно тяло" – невидимо с просто око, но даряващо светлината си на всички, с които се случи да общува. И няма значение как ще се постигне – секс, творчество, танци или различни практики, които обединяват мъжкия и женския принцип у нас самите. Нито един начин не е обиден. Нито пък погрешен.
Впрочем, осъзнаването на тази "трета душа" е чудесна амнистия и за „затворниците” – онези капсулирани емоции, които не можеха да понесат предателството да не притежават това красиво усещане през цялото време. Всъщност може. Въпрос на перспектива.

С всичко това не ви поощрявам да се разпищолите. Нито бих се превърнала в апологет на отказа от секса в името на по-висши цели. Напротив, "средният път" си е чудесен, стига двойката да бъде осъзната, а не да ползва тази мощ единствено за дребни наслади, за спорт, себедоказване или вменяване на задължения. Идеятата ми е, че няма грешка – сексът сам по себе си, също е любов. Но докато този фокус остава неосъзнат или твърде илюзорен, уязвимите емоциите са онези, които дирижират оркестъра.

Прекрасно лято и добро фокусиране!