Стратегията за детето касае всички ни. Защото децата ни са бъдещето. В техните ръце е всичко онова, което предстои да се случи. Те са новото поколение. Те са очите на идващото време.
Четох стратегията няколко пъти. На пръв поглед изглежда съвсем наред, докато не се задълбочиш навътре в написаното. Сега няма да я цитирам точка по точка, не желая да превръщам тая статия в юридически материал. По-скоро ми се ще да изкажа някои свои опасения, не като вещо лице, а като обикновен български гражданин.
Най-напред – нещото, което ми се наби в очите – омаловажаването на родителя като единица. Навсякъде се говори за интересите на детето – окей, няма лошо, и аз искам да се спре насилието над деца, и аз искам децата да живеят по-добре, да не бъдат малтретирани, да имат нормален стандарт на живот, или казано на най-човешки език – да бъдат щастливи.
И тук задавам въпроса – как може да бъде щастливо едно дете, ако държавата е иззела функциите на неговия родител, ако по един или друг начин е неглижирала родителя и правото му на намеса в отглеждането на собственото му дете, ако е отнела авторитета му и удобно се е настанила на неговото място и командва парада зад кулисите – това ли наричате реформа в интересите на детето? Това ли наричате прогрес? То е обратното – тотален регрес.
С просто око може да се види, че тази стратегия е повлияна от скандинавския модел на държавно управление, а там, за един писък от дете по неясна причиня и граждански сигнал, при преценка на държавата, детето може да бъде отнето и дадено дори на приемни родители, тоест протестът е срещу пряка намеса на държавата в личния и конкретно родителския контрол в едно семейство.
Едно ще ви кажа – децата ни не са марионетки. Държавата за кукловод не става.
Колкото и да се прави на загрижена и както и да извърта обстоятелствата – държавата не може да измести родителското тяло. Ние, българите имаме устои. Морални и човешки. Християнското семейство е устояло на какво ли не. И на това ще устои. И с това ще се пребори.
Още нещо – стратегията е в противовес с Конституцията. Няма да коментирам, само ще демонстрирам доказателство за твърдението си – вие сами си правете изводите:
Чл. 47. (1) Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.
Обърнете внимание на глагола. Подпомага, а не диктува. Тук не сме в Норвегия или Швеция, където отнемат деца от родителите им, просто защото това не са родители, а зверове, в немалка част от случаите. Не казвам, че и в България няма такива. Напротив – има. Но има и прекрасни родители. Защо иначе се вдигнаха на бунт толкова много градове? Ако не ни пукаше за рожбите ни – щяхме да се възпротивим така явно и толкова да се уплашим?
Това е именно уплах. Уплах подобен на уплаха на майката лястовица за нейните малки лястовичета, в секундата преди човешката ръка да се пресегне и да разруши гнездото им. Изсмейте се на това сравнение, ако щете. Все ми е едно. Зная защо го използвам.
Разбирам родителите. С тях съм. Битката е неравна, но справедливостта в един момент ще вземе превес. Особено, ако държим на сърцето си. На Духа. Ако сме неспособни да го предадем на наследниците си, ако позволим да ни бъде отнето това изконно право – изгубени сме...
