Калин Терзийски
Ето. Преди два дни или преди пет или не помня вече кога, но скоро, аз имах работа с две жени.
Двете може би най-красиви жени на България. Искате ли да ви кажа кои? Няма.
Любопитството уби котката.
Но ето какво:
Едната издаде книга и другата издаде книга.
Знаете ли защо пиша това? За да разрушавам.
За да разруша идиотската ни представа, че в България всичко е диво, неграмотно, че красивите жени са единствено собственост на свинете-чернобеемвеести мутри. И че тия жени – собственост на свинете - не могат нищо друго, освен да обикалят моловете, за да си купуват нещо струващо повече от сто и осемдесет лева.
Ох. Да. Сега всеки мой любимец, всяка от тия мои мили критици - мразеща всичко хлебарка - всеки, който е приел за свое жизнено кредо да мрази всичко и да говори лошо за всичко – вссеки такъв ще каже: Да, пикли, богати и разглезени! Всеки пък реши да стане писател!
И още ще каже, че писател може да е само Иван Вазов (един мил и забавен смешко, подражател на Йожен Сю) или някой от ловната дружинка на царя - като Елин Пелин. Или поне от ловната дружинка на Тодор Живков – като Йордан Радичков. Нищо лошо за тях! Просто – забавни слуги на властта.
Нищожествата обичат тежкия авторитет. Според тях писателите трябва да са хубави, достолепни хора, любимци на властта. Нищожествата по принцип обичат властта. Казват, че я мразят, винаги го твърдят. Казват го така, както платените момичета казват, че мразят сводника си.
Но аз не бих разказвал за тия книги и за тия красиви млади жени, ако книгите бяха боклук. Бих спал с тях и тихо бих се изнизал. С книгите, имам предвид. Да, пиша за това, защото книгите бяха чудесни. Хубави.
Искам да разрушавам. Представата, че няма пошлост, че хубавото всъщност е собственост на грозното. О да.
Всъщност, да, наистина. Има нещо такова. В България много от хората заживяха с едно особено чувство за всепозволеност. С идеята, че щом от медиите им казват, че сме много зле, то те имат право да се държат по най-свински начин. Та нали, щом са ти казали и са те убедили, че си нещастно нищожество – ти вече можеш да си позволиш всякаква низост, нали?
Защото нали когато си зле (а когато започнеш да се оплакваш - именно тогава идва загубата на достойнство), ти имаш право да се държиш като свиня.
Струва ми се така: българите започнаха да вярват, че е по-добре да си свиня, отколкото птица. Българите (някак злорадо) заживяха с мисълта, че са нещастни, защото са най-бедни. И това е самата истина. Ние, българите, сме най-бедни от най-богатите.
Никой не се сеща, че сме десетократно по-богати от лаосците или от нигерийците, двадесетократно по-богати от афганистанците и хаитяните.
Както и да е. А, ето един пример. Виждал съм интелектуалци, седял съм с тях. Канеха ме на сбирките си, защото може би ме харесваха като писател. Или просто защото правеха смешни опити за социално инженерство (както се казва).
Но друго искам да ви кажа: Те пиеха уиски, всяка бутилка, от което струваше сто лева. И неспирно, с наслада те говореха за бедността за нищетата на горкия народ. И за това колко жалко живее бедният народ, как страда. И ругаеха и продължаваха с напитките. Сто лева бутилката. Пет или десет бутилки. Весело някак си.
И после дойде и кетъринг – всяка чиния със сьомга и филета струваше колкото едномесечната заплата на един работник. Всеки от тях пиеше и се зачервяваше и бузите му руменееха от доброто чувство, че е борец за социална справедливост. И му ставаше все по хубаво от това, че е такъв поддръжник на идеята за равноправието и е борец срещу бедността. Че е един поборник за помощта за бедните. И така нататък.
По едно време аз станах. Изправих се. И им казах следното: Не ви ли е срам, свине такива?
И си отидох.
Но простете за отклонението. Това е просто споделяне. Сега ще ви кажа нещо друго. Аз съм поет. Добър поет. Нямам никакво смущение да кажа това. Не съм млад и неосъзнат мишок, който е научен от мама, (която е строга господарка, защото има ниско самочувствие), че трябва да не казвам никога добри неща за себе си.
Аз нито със срам, нито с гордост констатирам. Аз съм ужасно добър поет.
И ето. Двете най-хубави жени, които аз съм си представял (а взех, че опознах и на живо), поискаха да издадат книги, в които да участвам и аз. Аз изпитах страшна и трепетна радост от това. Защото красивото е – запомнете от мен – щастие. Не глупавото "абстрактно красиво". А красивото в най-обичайния смисъл. Лица, извивки, гласове, сладко ухание.
От две хиляди години ни учат, че красивото е нещо, което не е добре да харесваме, защото е греховно. Но аз ви казвам - всъщност само то има някакъв смисъл в тоя свят.
И тези две най-красиви жени в страната ни взеха, че направиха усилие. Аз им помогнах. И те издадоха своите книги. Да, те ги издадоха. И сега те са там някъде. По рафтовете на книжарниците.
Няма да ви кажа кои са тези жени. Естествено.
Защото ако човек е ценител на красивото, той ще знае и кои са най-красивите жени на страната му, а също така…
Хахаха, просто не мога да повярвам, че ще ви убеждавам в това.
Но той ще чете и книги.
Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски в Edna.bg:
Сънят на разума ражда чудовища
Парите като извор на спокойствие
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
Добави ни в предпочитани източници в Google
