От миналия петък насам по кината у нас се прожектира „Толкин“, новият биографичен филм за живота на автора на втората най-четена книга в историята на човечеството след Библията - „Властелинът на пръстените“. Лентата си струва да се гледа дори само заради изключително интересния предмет на сюжета си, а е и чудесен повод да се гмурнем в спомените си за творчеството на професора.
Водещ елемент от действието на „Толкин“ е запознанството, връзката и бракът му с Едит, неговата съпруга и муза през целия му живот. Във филма тя се играе от подобаващо красивата Лили Колинс, достойна да бъде вдъхновение, на който и да е автор. Това навежда всеки запален фен на писателя, в това число и мен самият, на мисли за приказните женски образи в неговите книги.
По днешните стандарти, повлияни от философията на криворазбрания феминизъм и #MeToo ерата, Толкин вероятно минава за автор със сексистки възгледи. По тези стандарти вероятно следва Арагорн да бъде жена, която да се превърне в първата управляваща кралица в историята на Гондор, а Гандалф да се окаже зъл агент на патриархата, който се опитва да я саботира.
Но всеки с половин функциониращ мозък и елементарни познания за творчеството на професора знае или поне може да си направи сметка, че гениалността му като автор засяга и женските му персонажи също толкова, колкото и всички други елементи на произведенията му. В следващите няколко параграфа ще изброя само четири от тях, които са не по-лоши примери за безспорните качества на Толкин като разказвач, от който и да е негов герой от мъжки пол.
Еовин от Рохан
Героинята от „Властелинът на пръстените“, която се доближава най-много до модерните феминистки представи за стойностен женски образ, със сигурност е безстрашната дама от кралския двор на Рохан, Еовин. Читателят се среща с нея във втория роман от трилогията, „Двете кули“, и бързо я опознава като свободолюбива и неустрашима личност.
Във филмовата адаптация на „Двете кули“ Еовин говори за това как единственото нещо, от което се страхува, е клетка, в която да остарее, докато времената я подминават, а мъжете около нея вършат подвизи. Изказването ѝ, макар и да не е взето дума по дума от романа, до голяма степен капсулира водещите ѝ личностни черти, което е типична черта на сценариите на трите филма на Питър Джаксън.
Триумфът на волята ѝ, разбира се, е на бойното поле, в битката пред стените на Минас Тирит, когато не Гандалф, не Арагорн или Леголас, а именно тя сразява в дуел предводителя на вражеската армия, краля – магьосник на Ангмар. Но нейният боен дух и честолюбие не се манифестират посредством арогантност, заяждане или егоизъм като някои женски персонажи от настоящето...
Уроци по дразнещо (женско) поведение с Бри Ларсън
...а като любов към ближните си, любов, която я тласка към бойното поле, а не елементарното, себично желание да се бие и да се доказва заради самата себе си. Отношението ѝ към хобита Мери е почти майчинско, а това към чичо ѝ Теоден е като на родна дъщеря. Несподелената ѝ любов към Арагорн я прави още по-човешка, приземена, лесна за разбиране и идентифициране с читателя. Бракът ѝ с Фарамир е достоен и удовлетворяващ завършек за прекрасната героиня.
Арвен Вечерницата / Лутиен Тинувиел
Всички, които са гледали филмовите адаптации на „Властелинът на пръстените“, са пределно наясно коя е Арвен Ундомиел, чието име, преведено от езика на елфите, означава „Вечерницата“. Изиграна от Лив Тайлър, тя е главната женска героиня в екранното действие, с разширена роля спрямо зададената ѝ в книгите.
Голямата ѝ жертва, която я определя като личност, е фактът, че тя обръща гръб на безсмъртието, с което се раждат елфите в Средната земя, за да бъде със своя простосмъртен любим, Арагорн. Но Арвен не е първата прекрасна елфическа девица в творчеството на Толкин, която прави това.
В романа „Задругата на пръстена“ Арвен е нееднократно сравнявана със своята прастара родственица Лутиен заради сходния им приказен външен вид. Лутиен е сред главните персонажи в „Силмарилион“, космогоничния роман на Толкин, който проследява историята на Средната земя през хилядите години между създаването на света и събитията от „Властелинът на пръстените“.
Героинята е описана като зашеметяващо красива и с прекрасен певчески глас, с който успява да приспи дори Черния лорд Моргот в едно от приключенията си и да измоли от Мандос, едно от божествата в митологията на Толкин, връщането на своя любим Берен от смъртта. В замяна тя самата се отказва от безсмъртието си и споделя живота си с простосмъртния еднорък войн.
По този начин и Арвен, и Лутиен са изконни символи на свободната човешка воля. А ако се чудите коя конкретна героиня на Толкин е била вдъхновена от неговата съпруга Едит, е достатъчно да посетите гробовете на писателя и жена му, или просто да видите снимки оттам. На едната надгробна плоча пише „Джон Роналд Роул Толкин – Берен“, а на другата – „Едит Мари Толкин – Лутиен“.
Галадриел
На последно място в този текст, но по всяка вероятност на първо място по всеки друг параграф сред жените в света на Толкин, е Галадриел. Мъдрата елфическа кралица, изиграна в трилогиите „Властелинът на пръстените“ и „Хобит“ от носителката на „Оскар“ Кейт Бланшет, може да изглежда като поддържащ персонаж в очите на мнозина, но всъщност именно в периферията на действието тя се развива и разгръща от пълнокръвна, сложна, комплексна личност.
По времето на действието във „Властелинът на пръстените“ Галадриел е вече на възраст от 20 000 години, което я прави участничка и във вече споменатия „Силмарилион“. Именно там читателят се среща за първи път с бунтовно настроената девойка, която оставя зад себе си Неумиращите земи, където на елфите е позволено да живеят редом с боговете и където остава баща ѝ, за да отиде в Средната земя в търсене на свое собствено владение и независим живот.
Затова и така наречените Валари, върховните божества в митологията на Толкин, налагат забрана на Галадриел и спътниците ѝ да се завърнат в Неумиращите земи. Такава е цената на нейната свобода. Едва 20 000 години по-късно, когато Фродо Бегинс предлага на елфическата кралица Пръстена на Силата и тя намира в себе си волята да откаже предложената ѝ власт над целия свят, забраната е вдигната и в края на „Властелинът на пръстените“ тя се връща в Неумиращите земи.
В този смисъл Галадриел е сред най-стойностните и поучителни персонажи в цялото творчество на Толкин, носителка на посланието, че дори елфическите жени не са имунизирани срещу примамките на себичността и срещу тънката разлика между свободолюбие и властолюбие. След 20 000 години живот в Средната земя и безброй преживяни драми и конфликти, тя съумява да научи именно това и така получава дълго търсения душевен мир.
Тези героини са доказателство, че никога не е лоша идея да си припомним произведенията на Толкин и киноадаптациите им. Ако ли търсите по-модерни силни главни героини от други страхотни филми, бих ви упътил към тази друга моя статия:
Пет касови филма, които помитат всичко със своите силни главни героини
