Спомен първи: Липсват ми съседите…
Когато ме питат за спомен от детството ми, често се опитвам да се сетя за нещо, свързано лично с мен, с най-близките ми, с моите интереси и вълнения.
Но това, за което винаги се сещам и никога не съм разказвала, са съседите ми.
В града, в който отраснах нашата къща, се намира на ъгъл. От двата тротоара отстрани можех да вляза поне през 2-3 къщи и да стигна до нея през дворовете им. Сещате ли се защо? Знаехме къде си крием ключовете за входните врати. Не ни деляха плътни огради или всеки беше оставил вратичка и към съседа си.
Спомням си пейката вътре в двора ни и масичката пред нея. Беше поставена на такова място, че и до ден днешен не знам на кого е. Важното е, че събра толкова спомени със звук на щурчетата и мирис на липи. Почти всяка вечер беше споделена. Като компания, гозби и разговори без спорове. Всеки донасяше каквото е сготвил.
Аз поливах с червената ми лейка всеки ден и нашите цветя, и на леля Недка, съседката. Баща ми пък като тръгнеше да пръска или подрязва асмата винаги оправяше и тяхната.
От лявата ни страна живееше чичо Коста - дърводелецът, който направи по мярка първото ми бюро. После му поръчах сгъваеми столове за терасата ни, по-дълги като шезлонги. Голям майстор! Всичко и до ден днешен е в добро състояние. Заради него нищо от дърво не оставаше за дълго развалено. Дъщеря му пък беше фризьорка и подстригваше всички направо по къщите. После аз за малко иззех ролята й като изкарах фризьорски курс.
От дясната ни страна чичо Стефко оправяше телевизорите и печките на всички, и изобщо помагаше при всякакви технически проблеми.
С леля Ирина през няколко къщи пък прекарвахме дълго време в разговори за книги, филми и съвети.
Случеше ли се да си навехна ръка или някой да има друг здравословен проблем винаги се намираше кой да изкара колата си на момента и да помогне.
Толкова добре се познавахме, че знаех дори имената на всичките им кучета и котки чак до края на двете улици…
Днес живеем в блок. Поводът да се запознаем често е забележка за неизхвърлен боклук, теч в някой от апартаментите или друг проблем. Не си ходим на гости. Децата ни не се познават. Кучетата ни се лаят. Влизаме през една и съща входна врата.Ползваме един асансьор. Вървим по едни и същи стълби. Не ни делят дворове, а само тънки стени, а сякаш трябва да изминем километри, за да си кажем „Здравей! Как си? Имаш ли нужда от нещо, защото аз винаги съм отсреща.“
P.S: До следващия път, когато ще ви разкажа друго от детството ми. А междувременно предизвиквам съседите ми от „Колонката на…“ да споделят спомен от тяхното.
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
