Накъдето и да се обърна напоследък, най-често чувам странно, мижаво хихикане, с което почитаемото гражданство се жабури, вероятно, за да отмахне лошия вкус в устата от несносното си битие - битие, което мрази, ала с което си е свикнало.

Хихикане, ала не като запис на смях в комични сериали и предавания, който едва ли не следва да освободи една задрямала и оляла се публика от задължението да се смее, което не го умее, докато дебелее, а много подобно на шумовете, които държат на архив звукооператорите, за да се сглоби един звуков панел на достоверност…  Та този звуков шум напоследък се е превърнал в едничка достоверност във всеобщото маловерие и опростенчески порив, възлюблен мотив на свърналите в тълпата драговолно.

Малко нещо леко ученическо, като хилежът на нескопосани школарки, които като се изправят пред млад учител, който им се харесва, но по презумпция и възрастово трябва да им е смешен, почват да се кикотят, без да им хрумва какво друго да сторят. Но ето го хилежът, инфантилен, къкри и при пълновръстни, ала вече двойно по-вдетинен… Женско в малодушието си, хиленето напоследък е станало основно мъжко занимание, като от реклама за бира, захласнала се в зевзелък, като един Мариан от секта. А при мъжете е, отбелязвам, още по-неприятно, едно защото не е особено мъжествено, а безполово мъжленско или дори мъжлеженско и второ, защото ни води към един кухненски задух на неможещ да наподоби пресита недоимък. Хихикане, хем лицемерно, хем с една нездрава приглушеност и дрезгавина…

В никакъв случай не е открит смях, носещ облекчение, станал е сам по себе си гавреща се нагласа, всеобща, унизителна като народопсихологически етюд на Хаджийски, пак усреднено анонимна и задължителна, долнопробно театрална, защото тук смеещата се маска е свърнала в тъга, а другата се е развеселила, сълза и смях, омешани в сополива, разциврена неизясненост.

Ако слушате пасионите на Бах внимателно, ще чуете как е музициран ропотът на тълпата, поискала помилвание за Варава, а разпятие за Исуса. Глух, преизподен тътен, олюлян и стихиен, страшен в неуяснеността на боботенето си, съден, неистинен, греховен. Наш'то родно, бобено-фасулено, домошарско и махленско хихикане носи всички елементи на миловидна задушевност като задух, спарената атмосфера на неспособността да понесеш глътка чист въздух, изпаренията на задружно долнопробие като в роман на Зола, или похотлива сцена у Мопасан, присвитост и потайност. Направно помия… Присмехулна хулност… над всякаква възвишеност.

Нюанси на издребняване, на загубена мярка, на срамлива свитост, която се е неусетно превърнала в открита, войнстваща арогантност. Ако при Хесе в „Сидхарта” имаме разсебяване като неминуемо отърваване от своещината по пътя към божественото, то тук имаме обсебване в себесвойски хилеж.

Потребността от обладаване в гавра, да се изгавриш снизходително, да изхилиш и изхълцукаш всичко, що те надвишава, различно е и някак непосилно. Като японски профан, снимащ Джоконда в Лувър, като простак с бира пред „Александър Невски” по Великден, като фолк певица, каканижеща псевдогръцки епос в таверна с позлатени гипсови орнаменти, като добрал се до държавен пост далавераджия, даващ пресконференция за пренебрегнатото гражданство. Профанно съприкосновение в кикот…

Фикс идеята на усреднено облобизание и олигавяне на непонятното… Като боклук в найлоново пликче пред врата, досами подпетени чехли, като усреднения, сиво-кафеникав, бозав цвят на одеянието на тълпата, която не понася чисти цветове,  като найлоновите торбички с лога на големите вериги, разнасяни сизифовски от гражданството в продоволствения склад на окаяно посткомунално битие.

Равномерният хилеж, зачуван оттук и оттам, е станал неусетно, бавно и полека, консензусна, саундтрак величина на хора, очевидно сполетени от онова, което, библейски казано, означава неспособността, слабосилието да не се опазят в единомислие.

Шушумиги мигат и премигат и си мислят, че вечността им смига…

Пишете на Любомир Милчев Dandy на edna@netinfocompany.bg.

Добави ни в предпочитани източници в Google