Надявам се да не се обезкуражите много и сапикясате в една епоха на тъй голяма позитивност, негарантирана депозитност, разногледо-кривоглед, събраха ми се очите, плурализъм и здравомислие всякакво, да взема, че да ви приподнеса за размисъл и спа релакс смесната китка, за чудо и приказ, на българските греховце, които аз ще изброя вкратце, ала, обещавам,  со кротце, и съвсем без   опрощение   всех    грехов.

Един от най-страшните грехове ще да е инстинктивната ратайска непоносимост към чистотата на образеца и умилна многотърпеливост към сурогата. Ерзациране, но не многоловко, което отгледа куп персонажи с политическа, телевизионна и дори аристократическа, претенция. Всички следят със затаен дъх и малко страх новоизлюпените чудовища, ала отбягват да се замислят за механизма им на отдалечаваща се от образеца същност.

Тази непоносимост се подпомага от сестрите на Пепеляшка - Шизофренната сдвоеност на нормативното и на това, как нещата вървели от само себе си, ей така. Открива се тук необозримо поле за шикалкавене. Самозабвенно предопределеност преминава в  спонтанност на играещи си дечурлига. После може и да се стрелят – следва  криминална превъзбуда и  медийно преекспониране. Нещата не трябва да бъдат разбирани, а суфлирани и инсинуирани…

Ей на как  съвсем ”естествено” иде:

Кратковременност на построенията при мегалидея за древност. Неспособност за  преоформяне на кое да е значимо наследство на миналото в проект. Всякакви преходности и временности се лансират, а ресурсът на българската вечност се оказва запечатан. Шефка на галерия, плюла Мърквичка, а отпосле привидяла в него величина, е събрала двадесет изкукуригали бабички, за да ги въведе в перспективата на голямото минало, в което сградата на царския дворец нямала никаква стойност, освен че в недрата ѝ се помещавала килията на Левски. Поривът ѝ към записки от подземието, не щеш ли, дезавуира само робската ѝ психика пред Високата порта на културните блянове в юбилеен социалистически вариант.

Друг пък твърди, че историческият център на София бил незначителен спрямо археологическите находки в основите му. Поривът към недрата обаче води до геология, а не генеалогия.  Възниква въпросът, историческият виенски необароков център на София, едно истинско урбанистично ядро, не е ли единствено обитаем, ако не сме решили да живеем в останките на амфитеатъра, но все пак ползвайки кетеринга на ”Арена ди Сердика”. Кьопавост на непроумяното минало. Временна вечност.

Нещо много страшно и непреодолимо:

Корупционна несъстоятелност на хипертрофиралото политическо. Избори, партийни превращения и инвалидност на политическия проект, несъразмерен на потенциала на страната ни, угодливо продажен спрямо чужди интереси и внушаващ на гражданството, че е напълно пренебрежимо извън функцията му на електорат и статист в политическо шоу.

Както и, ох, аман, аман –несъстоятелност на концепта за европейско. И двете се оказват спекуларни величини. Западната мисловност и изкуство поддържат  сложни и фантасмагорични конструкции, за да се съзерцава нещо безизкусно просто, ала неуловимо и недоставимо с натиск. Тук усилия се прахосват да се зачудим на построението, превръщащо се в лабиринт, в който непременно да се загубим. И политическото се оказва лабиринт, в който нищо не се съзерцава, там я има само ерекция на досег с потайно задкулисие.

Следва, простете:

Пренебрежение към вещното при имитативно развити метафизични нагласи. Зле разбран снобизъм. Това не било онова. Вещното какво било в ”държавата на духа”! Спиритуализъм и суеверие… Модерно еретичество.

В лествицата на греховете, лествица на нарастваща недостоверност,  много злокобно е:

Перифразирането на естетическото. То се оказва  гарнитура, украса и е ”за разкош” там, где съзерцание няма стойност, а обскурно не вълнува.

Много актуални и шикарни грехове:

Биг-брадърната обсебеност от чуждия поглед. Ние едва ли не съществуваме, за да бъдем следени… Дори се самопроследяваме със селфита. Гледаме се през погледа на чужденците и себе си дори отчуждаваме и се гледаме като чужденци и другоселци. Идиотизъм на несвойското. Парализирана свойщина.

Наскоро с ужас проследих телевизионна дискусия за Самуил, в която с много езикови аргументи се установи, че понятието ”Българоубиец”  не е толкова страшно, а е един вид деликатност на придворния византийски език на хрониките. Друг многоучен ми обясни колко заслужени били англоамериканските бомби над София в края на войната, защото България нагло обявила война на Англия и САЩ. В същата парадигма българите по това време съществуват, единствено и само, за да спасят евреите.

А също и:

Толерирането на инфантилизма. Вечен екзерсис. Триумф на посредствеността – острият ум, неинструментализиран за далавера и гешефт, е подсъден. Посредствеността предявява съдебен иск, че ѝ е сторено докачение чрез неподобаващо сложна мисъл. Дори и изкуството се оказва в плен на диво естество. Актьор ме апострофира, че съм говорел  сложно и неестествено. Давам знак, че многото писане дава този ефект, но нима актьорството е триумф на естеството? Сцената естествено построение ли е? Отговорът – театърът бил чисто естество!

Окайна е и липсата на усет за мащаб. Не нещо малко, но добре поддържано, а гигантическо и което подлежи на запустение.

Един демократичен грях – склонността към постоянно и в крайна сметка безплодно алтериране. При това при девалвирал концепт за другост. Алтерациите са все отсамни, отвъдното е подсъдно.

Последствията:

Разхитителност и всепоядност. Всичко се приема временно при едно условие – да не се засегне болезнената тема за липсващата традиция.  Равноредно и обезопасено всепосягане към всевъзможни мисловни построения без екзистенциално основание и нагласа.

Фарисейщина. Всяческо избягване на екзистенциалното основание. Така нашенското се оказва сурогатна величина на гузността. Това не е онова, което е, а онова, което остава, когато решим какво няма да го бъде, поради раздразнителност, докачение, сръдливост и инат.

Пишете на Любомир Милчев Dandy на edna@netinfocompany.bg.