Една история за Жигула, касетофон и колко е важно да си говорим с тях

жена кола телефон радио
Снимка: Istock

Михаела Петрова

Говорите ли си със Siri? Или пък с Alexa? Аз – не. Нямам нито това приложение, нито устройството, на което устно мога да давам задачи и команди и чиито ум е в интернет облак. Но имам познати, които вече имат тези технологични астистенти. Когато са в автомобила си им казват кой музикален албум да им пуснат, коя дестинация да намерят с GPS-а. Дори знам за случаи, при които се развива ревност между съпрузите от новия технологичен приятел.

Разбираемо е - може да предпочетеш да общуваш с нещо, което изпълнява командите ти, вместо с някой, който ги подлага на съмнение, спори или просто ги игнорира, защото си има друга работа. 

Понякога си мисля, че развиваме привързаността към новите технологии по една много проста причина – желанието за власт, за упражняване на контрол. Все по-малко остават незасегнатите територии, в които оставаме напълно независими от това да бъдем изпълнители. Все по-трудно става да играем ролята на господари – в дома, на работа, дори и в общуването с тези, които наричаме близки. Дори кучето не изпълнява съвсем всички наши команди, а за котката – да не говорим. Новите технологии по някакъв начин компенсират тази потребност. Създават баланс, нищо че е изкуствен.

Ето нещо, което прави онова, което му казваме. Не се сърди, когато го изключим. Веднага щом го включим е точно толкова услужливо и вярно, колкото преди да сме му отнели думата. Ето нещо, върху което имаме власт. 

Не ме разбирайте погрешно. Харесвам технологията. Обичам и смартфона и компютъра си. И устройство за пречистване на въздуха. Това, че въобще ми се налага да го имам е една друга тема, която сега няма да засягам. Благодарна съм, че живея във век, в който имам пералня, прахосмукачка и парочистачка, хладилник и фризер. Те ме улесняват. Спестяват ми време. Освобождава пространство за творческите ми занимания, за срещи с приятели, за разходки, за нищоправене.

жена кола телефон радио
Снимка: Istock

Приветствам притежаването на устройства, които ни отменят в тежкия физически труд и улесняват комуникацията и достъпа до информация. Много ми хареса и разработката на автомобила, в който се качваш, сядаш на седалката и казваш къде да те закара. Изкуственият интелект избира маршрута, скоростта, следи за пътната обстановка и ако искаш може да ти разкаже за културно-историческите забележителности покрай които минаваш. Този автомобил съществува – видях го на изложбата Future starts here в Лондон, миналата година. 

Когато бях малка мечтаех да живея във високотехнологичен град. Дори участвах в изложба с такива рисунки по време на детската асамблея „Знаме на мира“. Връщах се у дома след училище и започвах да говоря на допотопния си касетофон: „Уморих се много в училище. Сега искам да се забавляваме заедно с теб. Ще ти пусна касетката с любимите си песни на ABBA, а ти, моля те, няма да увиваш лентата и да запецваш, защото искам да танцувам и да пея“. Дали ще ми повярвате или не, ми е все едно. Но фактите са си факти – когато не говорех на паянтовия си касетофон, постоянно набираше лентата и запецваше. После дълго и търпеливо развивах лентата, пренавивах я с молив и пусках касетката отново, молейки се този път да не запецне. Когато първо му говорех, а после пусках музиката, не запецваше.

жена кола телефон радио
Снимка: Istock

Ако се случеше да забие въпреки това, си мислех, че не съм била спокойна и не съм направила добра връзка с касетофона си. И първо се заемах да коригирам собственото си състояние. Как го правех ли? Седях и гледах в една точка докато усетя, че съм спокойна и че в крайна сметка не ми пука – да свири колкото си иска, аз ще си танцувам и ще си пея колкото здравословното състояние на моят касетофон позволява.

Не го наричах медитация. Правех го без да го наричам никак. Сега бихме го нарекли – намиране на състояние на вътрешен покой, пускане на контрола и позволение на нещата да бъдат такива, каквито са. 

След време така общувах и с първата ми (и единствена) кола – госпожа Жигула на 17 години и много километри. Механична до последния си болт и гайка. Стар и трениран боец по всякакви български пътища. Но все пак, поизносен доста. С волан и скоростен лост, които оформиха първите по-сериозни мускули на ръцете ми. Взимането на шофьорска книжка горе-долу съвпадна с годината, в която се разгърна и ново ниво на връзка с това, което сега наричаме „по-високо ниво на съзнание“. Вече използвах по-осъзнато съзнанието си, за да осъществявам комуникация с целия останал свят. Включително за да одушевявам вещите и автомобилите. 

жена кола телефон радио
Снимка: Istock

Няма да забравя два-три случая, които бяха много рискови. Веднъж нещо започна да щрака. Не знаех какво е, но знаех, че е проблем. Казах ѝ: "Моля ти се, трябва да ме закараш до вкъщи." Навсякъде уцелих зелени светофари, дори на кръстовището пред Софийския университет на магия минах на зелено без да спра да се движа. В момента, в който паркирах пред нас – апропо, на широко място пред входа ми на най-тясната и крива улица, чух финално „шляк“. Бях скъсала ремък, нямам идея на какъв косъм се е държал. Слязох от колата и едва тогава ми се разтрепериха краката – напълно осъзнах как сме направили невъзможното.

А един друг път ми се беше пробила бензиновата помпа. Разбрах, когато паркирах пред нас и изведнъж тя угасна. Няма бензин. А по улицата диря от бензинови капки. Пушила съм в колата, бензин се е лял. Но колата ме достави жива и здрава до вкъщи. 

Пазеше и другите. Прибирахме се от морете с приятелка, минавахме през малко подбалканско градче и изведнъж намалих, ама много. Спътничката ме попита: „Защо лазим?“. „Не знам, ще се разбере“ – казах на шега. В тази секунда се появи топката. Спрях миг преди да се появи и детето, което гонеше топката си. И вече не беше шега. Макар да вярвах безусловно, че осъзнато правя нещо, за да бъда в защитено пространство, докато шофирам, човешката част от мозъка ми получаваше шок всеки път, когато получеше очевидно проявление в стил „доказателство, което не може да се докаже“. Така и не разбрах защо, когато чуят такива истории, хората казват: „Да, бе, да, глупости. Просто си имала късмет“. Ало, късметът какво е? Невидимо стечение на обстоятелства, което се проявява като събитие в твоя полза. Къде е научното доказателство тука? 

жена кола телефон радио
Снимка: Istock

Много години по-късно, в книгите на Вадим Зеланд „Транссърфинг на реалността“ прочетох, че е добре да правиш вещите си съюзници. И когато вече не ти трябват, им благодариш и ги освобождаваш. Тогава се изтегля и съзнанието, което си вложил. 

Всичко това го разказвам, защото от опит знам, че общуването с техниката, вещите и материалната природа като цяло, е акт на внасяне на собственото ти съзнание, а не софтуер, който може да се програмира. Знам и че това, което можем да създадем по научен път като висока нано, био и прочее технология, колкото и услужливо към човека да изглежда, в един момент, ще започне да го контролира. 

Много изчетох за трансхуманизма през последната година. И ще си позволя да ви занимавам с темата за технологията и човечеството и в следващите текстове. Защото съм убедена съм, че никога преди не е било по-важно да направим избор от какво ниво на съзнание общуваме с техниката си. 

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти