И не става въпрос за детски приятелства или за реплика с контекст.  Отнася се за връзката между родител и дете.

Познавам хора, и то много свестни и готини хора, които приемат децата си, като равни, като приятели. И на прима виста това не изглежда да е странно, дори напротив – сигурно само в очите на психопати, като мен, е странно да си приятел с детето, но нека обясня.

Работата на родителя е да бъде родител. Смел, успешен, неуязвим, хиперболизиран. Родителят трябва да бъде добрият герой от приказките, защото детето живее там. Поне докато не спре да чака Питър Пан на прозореца и поне, докато не спре тихичко да си припява – “Аз вярвам, има феи, да – тук, да – тук”.

Проблемът е, че много майки/татковци оправдават отношенията си с детето, като с равен, смятайки, че това е някакъв вид по-силна връзка и изгражда повече доверие между тях.

Не е така. Защото “приятелството” между родителите и децата в техните очи означава споделяне и показване на слабост. Това, според мен, е тотална грешка – детето трябва да живее в сигурен свят, в който да знае, че ако има един устой, то това е родителят.

Проблемите на родителите са си проблеми на родителите. Безпаричието не е семеен проблем, неразбирането с “татко ти” или “майка ти” не е семеен проблем. Това е твой проблем! И трябва да го решиш сама.

Как очакваш детето да се обърне за помощ или да сподели нещо, когато родителят е взел инициативата със “споделянето” и често пъти оплакването за несправедливостта в живота? Ми тогава в очите на детето неговият проблем (какъвто и да е той) изведнъж се превръща в дребнавост на фона на това, че нямате пари, или нещо подобно. И детето замлъква – казва си, няма да ги тревожа. И без това имат достатъчно неща, за които да мислят, та да ги товаря допълнително с моите “глупости”.

И така, неусетно вашето споделяне се превръща в твое споделяне.

Не забравяй, че колкото по-голям е един човек, толкова повече мъдрост върви с него (в повечето случаи) и толкова по-отгоре, а понякога и леко цинично гледа на живот и проблемите. Знае кое да отмине, кое да преживее, кое да пребори. Кое да забрави.

Но детето не знае. За него всеки проблем е важен, ключов, тревожен, разклащаш целия му свят. Но най-вече разклащаш увереността, че родителите му ще се справят с него. Разклащащ увереността му в теб, мамо!

Каква е алтернативата? Да покажем, че сме супермени? Да покажем, че сме неуязвими, че можем да се справим, ако ще всички планини по света да се превърнат в проблеми и да ни заобиколят.

Да, точно така. Трябва да направим точно това. Да изкачим планините. Да си носим проблемите в чантата или раницата и да не ги допускаме в семейството. Да защитим децата от тях, а не да ги натоварим с тях. Защото те не са ни нито шефове, нито колеги, нито приятели...

Ако имаш чадър и завали дъжд, какво ще направиш? Нима няма да скриеш детето си под чадъра, макар последствията, ако нямаш чадър, да са най-много да се намокри? Не е голяма работа, но все пак ще направиш всичко, за да го скриеш под чадъра. И това е естествено. Ще предпочетеш детето да е на сухо. Е, тогава, защо да не разпънеш чадър над него за проблемите си и да го оставиш сухо от тях? Не знаеш.

Осъзнай се. И спри да мрънкаш и подсмърчаш завита в едно одеяло с дъщеря си. Ако имаш причина да плачеш, плачи сама, а с дъщеря си намери причини да се смеете заедно.

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.