От години съм страстен шофьор. Не защото в София е лесно и безпроблемно да се кара, а защото всяка друга опция е в пъти по-неприятна.

Започвам отзад напред. Преди една седмица колата ме заряза. И то беше ясно, защото всички симпатични сили на доброто ясно  ми бяха казали, че ако не искам да вложа още 3-4000 лева в нея, е добре да се разделя през лятото с возилото, на което всъщност принадлежа. Мобилизирах всичките си сили да се самоубедя, че има вярно време – лятото, в което да си ремонтираш по Каско колата, да я дадеш на разумната за възможностите й цена и да си купиш нова.

Нищо такова не се случи. Или динамиката ми, или жегата, или някое друго обстоятелствено пояснение за начин ме възпрепятстваха да си кажа „Стоп“. Наречете го малодушие  и може би ще бъдете тотално прави.

Но алтернативата – пеша, градски транспорт или такси са напълно несъстоятелни в тази София.

Ако не  зарежеш  любимата си Тойота през лятото, тя –напълно логично ще те  зареже през зимата. И то не преди да си и купил 4 чисто нови зимни гуми. Инцидентът се случи, след като паркирайки на зелена зона върху тротоар, се натъкнах на онези срязващи бордюри, от които гръмва гума така, че жената на тротоара се задави от кафето си. Точно в този момент нито един сервиз за мобилна смяна на гуми не работи, защото предстои застудяване, т.е. всички /не/нормални хора са решили да си ги сменят. Моите са зимни, така или иначе, но очарователно различни.

В такава ситуация единственият ми правилен ход бе да извикам Пътна помощ, защото няма дори Крали Марко на Балканите, който да смени гума, затегната автоматично с такава тяга. Появявам се величествено в автосервиз от известна верига, вдигната на рампа, заради едната спукана гума. Спестявам си отговора на въпроса: “Е, нямаше ли някой  мъж, който да ви я смени“, защото положението изначално беше ненормално.

Първо – развъртането  на винтовете на гумите отдавна не е в човешките възможности при полеви условия. Второ – викането на Пътна помощ в първите дни на зимата е от най-високите нива на комуникационните умения. Трето, водачът на Пътната помощ три пъти ме подмина, докато ме локализира. Четвърто – качването върху рампата не е нещо, което се учи нито от опит, нито на теория, така че, докато се стремях да не падна от ляво – колата ми провисна от дясно.

Слизането на дама – аз за такава се смятам – от рампа за Пътна помощ, бе съпроводено от – скок от метър и нещо върху асфалт по токчета, разпад на телефона ми, стресираните погледи на водачите от платното, разпиляването на цялата ми чанта, възстановяване на походката и равновесието ми. Присъстващите на Орлов мост, най-вероятно са имали свежа сутрин с тази гледка.

Но това, че спретнах колата си и с този разход, защото е „срамота да се кара с различни четири зимни гуми“, не  я спаси от очевидно 10 годишните й драми. Така че се мобилизирах. Този път сериозно. Продавам я и ще избирам нова. Междувременно  най-накрая съвпадам с еко човека в себе си и започвам да ходя пеша, да се возя на градски транспорт и да взимам такси в тежките моменти.

Ходенето пеша в есенно-зимния-пролетен период си е  явна  интоксикация с шал през носа.  Но поне инспектирам ремонтите на Графа.

Градският транспорт обещава да стане качествен, особено когато се свържат всички линии на метрото по един логичен начин. Продължавам да твърдя обаче, че буферни паркинги трябва да има много повече, както и такива, които да поемат колите извън централната зона на града и то надземни. Главният мозък на общината все още не се е включил на тази честота.

Такси услугите са най-голямото недоразумение, с което се сблъсках.

За телефонно поръчване на такси вече може да забравите. Това се случва в ранните утрини и то с  уговорката „поръчката може да отпадне“.  Привечер няма телефонна компания, която не само ще ви вдигне – не става връзката.  Инсталирате приложение. Внимавайте какво обаче, защото различните компании се блокират взаимно.

Водачите на такси все още са странно комуникативни с вас, защото това не е реда на нещата.  Освен ако не ви попитат за маршрута или за музиката.  Дъхът на стотици изпушени в колата  цигари, затъкнатият с някаква карта колан пред вас, странно разтегнатите седалки, за мен са  реален смут.

В пиковите часове единственият начин да си поръчате такси и чрез апликация. Грешките, които дава въпросният начин на комуникация, са по-големи от нормалния телефонен разговор.  Наскоро след отчаяни опити да разбера дали все пак към мен тръгва такси, щурмувам нощна София пеша, а насреща ми присветва с фарове кола.

- Вие за Банишора ли сте?
- Аз да. А вие?
- Е, не разбрахте ли?
- Аз – амиииии –не. Тръгнах някак…
- А защо не ми вдигате?
- Аз  - на какво? Беше частен номер.
- Е именно де. Това е моят частен номер!!!! Писна ми жени да ми звънят в 5 сутринта, за да искат да ги върна от купон. Това не е нормално. Това е моят номер, не на компанията. Ама като ви звъня – да вдигате!
- Приятелю, казвам аз, и на мен ми писна да не мога да разбера как да си хвана такси, как да проверя дали идва за мен и защо, по дяволите, протестирахте срещу Uber?

София е  твърде голям, твърде активен и твърде мръсен град. И се нуждае от буферни и градски паркинги, логично устроен и свързан градски транспорт, Uber, да Uber, за да възпита такси-компаниите в конкурентно  отношение към услугата  и главен мозък, за да организира всичко това в нормален организъм.

Още от Ива Дойчинова:

• Слагам подписа си под 2018-а. Това е една от моите години!

• Тате, стига ли ти пенсията?

• Западът е провинция, ако се вгледате обективно: какво им липсва на шотландците, което ние го имаме в изобилие

• Животът е изразено желание

• Най-важната среща

• В България обслужването е отмъщение