Да посадиш дърво, под чиято сянка няма да седиш

11.12.2019 12:05

Това е талантът на големите майстори във всяка една област. Дали ще е изкуство, предаване на каквито и да било знания – светски или т.нар. „духовни“, дали ще е най-разпространеното - отглеждане на дете, отдаденият учител има яснота, че за него няма някаква пряка полза от това. Но ще има достатъчно подготвени хора за достоен живот след него. Такъв е принципът – да посадиш дърво, под чиято сянка няма да седиш.

Живеем обаче във век и навик, в който този принцип е точно наобратно. Неизбежно е някак, заради технологиите, които ни свързват. Дори е съвсем нормално всеки, който има знания в някаква област, да иска да ги сподели, да разкаже. Другите да научат, да се възползват. Излизат нови и нови неща във всяка област. И ето ти бум на семинарите, на „несeминарите“, на разнообразните и често много интересни TED лекции, но също така на т.нар. „инфлуенсъри“ с месиански комплекс.

Още от Авторите

Живеем във време, в което всеки, който решава да посади дърво, иска максимално бързо да седне под неговата сянка. Този водовъртеж от обучаващи-в-нещо-си-другите, буквално ме изхвърли зад борда. Само по една причина – когато видя състезание, сама си се оттеглям. Стигнах до там, че да не искам на никого нищо да казвам. Понякога ми е криво, защото и аз си имам своя месиански комплекс. Иначе нямаше да съм автор на текстовете си, нали така? Но в едно съм сигурна – съвсем осъзнато не искам да участвам в тази дигитално-маркетингова надпревара.

От личен опит познавам нетърпението както на ученика, така и на учителя. И точно защото съм от нетърпеливите, съзнателно не избрах професията на учител някога. Толкова добре си знаех, че ме „хващат нервите“, когато се налага да повтарям едно и също, че доброволно се отказах от курса по педагогика.

Предпочетох много по-бързите обороти и динамика на журналистиката. Научаваш, споделяш директно. Колкото си научил – толкова. Цитираш компетентен източник и си готов. Разбира се, с годините и профилирането започваш да ставаш специалист по отношение на онова, което ти е било най-интересно. Трябва да мине много време, за да се усетиш, че неволно си спазил принципа на търпеливото учене чрез безкрайно повтаряне и разширяване. Съвсем естествено идва моментът, в който си готов да предаваш нататък. Колкото да установиш, че за това е нужно още по-голямо търпение, а ти живееш в свят на бързаци.

От личен опит си научил баналната истина, че да искаш бързи резултати е все едно да сееш трохи, за да поникне хляб. Вярно, има гълъбчета, които се сюрват в борба за трохичките. Но също така – те кълват всякаква информация. Колкото и патърдия да се вдига в социалните мрежи за разнообразни и важни за всички нас неща, усещането за гълъбарник е неизбежно.

За задълбочено знание и професионална отдаденост почти на никого не му остава време. А това дори е надстройката – тя е някъде на четвърто място по важност в общия ни житейски план. Ясно е, че битовизмите и естестествената динамика на нашия свят объркват този ред, но все пак е добре да бъдем търпеливи за първото и най-важното.

Първото, за което ни е нужно голямо търпение, е изграждане на здрава и любяща връзка със самите себе си. Не с личността, а с душата, която сме. Да си даваме време да я усетим като нежно и любящо присъствие сутрин, когато ставаме. Да я вдишаме, когато в динамиката на деня се появят различни притеснения и стрес. Да помълчим в успокояващото ѝ присъствие в паузата между работата и прибирането у дома. Да я поканим да обича заедно с нас тези, с които сме избрали да споделяме дома си. Да ѝ позволим да ни прегърне, преди да потънем в своя сън. Да я допуснем да събере мъдростта от нашите човешки изживявания, дори когато нас ни се струват глупави, тъжни, безмислени, досадни, радостни, вълнуващи или вдъхновяващи. И да помним, да се доверим, че само тя не ни осъжда.

Изключително голямо търпение е нужно за това, повярвайте ми. Най-вече защото самите ние сме склонни най-строго да се съдим и дори да се чувстваме недостойни за това тихо и любящо присъствие. А то е единственото сигурно място, където можем да се подслоним без да чакаме дори и миг.

Едва на второ, трето, четвърто и пето място са онези неща, които сме свикнали да чувстваме като сигурност - търпението за изграждане на здрави емоционални връзки с близки и приятели, за отглеждането на децата ни, изграждането ни в призванието, което имаме. Тогава можем да си позволим и лукса да посадим дърво, под чиято сянка няма да седим – умението и търпението да предаваме нататък.

Прочетете още от Михаела Петрова: