Тя е дъщеря, майка, любима, бивша съпруга, баба. Жена, която е минала през ада и е оцеляла. Жена, която е изгубила живота, който ѝ се е паднал, и днес живее този, който истински ѝ принадлежи. Историята ѝ е повече от биография — тя е доказателство, че човек може да се прероди, дори когато целият свят му казва, че е невъзможно. Пред Мариян Станков – Мон Дьо „Мис Баба” Дони Василева споделя своята сурова и вдъхновяваща история – за семейството, цената на живота на детето си, както и най-тежките рани.

Снимка:

Началото — когато животът не ти пасва

„Това, което ми се налагаше да правя, не беше моето. Не ми пасваше. И без да го осъзнавам тогава, се научих да си проправям пътя сама и да определям аз посоката.“

Тя е жена с впечатляваща биография — говори пет езика, учила е приложна лингвистика, политология и дипломация, имала е бизнеси, магазини, клиенти и успехи. Но зад този образ стои не амбиция, а необходимост да оцелее.

Иван — първият урок по болка и сила

На 16 тя става майка. На 19 вече е изгубила детето си, майка си и брака си.

„Когато казах „да“ на съпруга си, бях дете и вярвах, че ме чака най-доброто.“

Първото ѝ дете, Иван, се ражда с тежко вирусно заболяване. Месеци наред минават между болници, диагнози, страх и надежда.

„Докторът казваше – копър и анасон за коликите. А аз ги давах на дете, което умираше в ръцете ми.“

Снимка:

Когато се връща у дома след кратко пътуване, научава, че без нейно знание детето е било дадено в дом.

„Стиснах зъби. Казах си – ще се върна и ще си го взема. Но двете седмици се оказаха фатални.“

Денят, в който го вижда за последен път, е денят на погребението.

„Не помня лицето му. Помня аромата му. Сълзите ми падаха върху лицето му и започнаха да го размразяват. Миришеше на моето бебе.“

Мъжете, които идват като спасители и си тръгват като палачи

„Може би съм била и Матадора, и Бика, и публиката в коридата на любовта.“

В живота ѝ има любов, но и насилие, предателства, и мъже, които не могат да обичат жена, преживяла толкова. Един от тях я наранява по начин, който бележи целия ѝ живот.

„Дълго се колебах дали да оставя тази глава в книгата си. Никой не знаеше. Но реших, че трябва. Защото има твърде много жени, които живеят с чувство за вина. А ние не сме виновни.“

Тя се учи да бъде студена, силна и недостъпна — не защото иска, а защото трябва да оцелее.

„Аз съм изнасилена. Момичето, което влезе в онзи офис, и жената, която излезе, бяха две различни същества. Онова тяло го няма. То остана там, на пода.“

Когато Бог напомня, че всичко се връща

На въпроса дали хората, които са я наранявали, са били наказани, тя отговаря спокойно:

„Бог наказва по свой начин. И никой не остава без разплата.“

Любовта, която идва, когато вече не я чакаш

След години, след книги и след тишина, идва нова любов. Истинска, спокойна, различна.

Снимка:

„Седнахме да обядваме, а обядът стана вечеря. Поговорихме си, дадох му книгите си и му казах: ‘Прочети ги. Ако след последната страница все още имаш интерес към мен — обади се.’ И той се обади.“

Жената, която живее живота си — най-сетне своя

Днес тя не се срамува. Не крие белезите си. Те вече не са болка, а доказателство.

„Аз съм тази, която изгуби живота, който ѝ се падна. Но живея живота, който ми принадлежи. И това е моята най-голяма победа.“

Нейното послание към жените

„Не носете тази рана. Не се чувствайте виновни. Никоя жена, преживяла насилие, не е виновна. Виновни са тези, които го причиняват. А ние — ние сме оцелелите.“