Паля цигара въпреки че не съм пушила от години. Наливам си чаша вино, за да си го пия сама. Изключвам си телефона, за да не ме намериш. А ми се иска да го направиш.

* * *

Поглеждам в очите ти и откривам вътре светлина и тя блести за мен. Вглеждам се по-дълбоко и тя ме облива. Не искам да спирам да гледам, да се взирам, да изучавам.

Докосваш лицето ми с ръце, но не ме откъсваш от очите си. Идва ми да мъркам от кеф. Усещам те толкова истински, толкова за мен, но толкова не мой.

Нямам обяснение защо чувствам тези неща. Нямам обяснение защо те оставям да ме докосваш. Не знам защо се взирам в теб и не мога да отместя очи. Обземаш ме като лудост. Прегръщаш душата ми като топло одеяло. Чувствам се добре и на топло. Чувствам се у дома.

* * *

Романтична съм била. Така казват тези преди теб. Романтична съм била. Надявам се да бъда и за теб.

Поглеждаш ме с усмивка в очите си и очите ми ти се усмихват в отговор. Те светят. Светят за теб. В очите ми играе пламък. Гори. Изгаря. Сърцето ми.

Толкова много те обичам, а не мога да обясня защо. Не разбирам и аз самата откъде се появиха всичките тези чувства. Какво си ти?

Протягам ръце и докосвам лицето ти. Опипвам го слепешката в тъмното. Опитвам се да го запомня завинаги.

* * *

Не съм те виждала отдавна. Отдавна не си идвал. Не си се обаждал. Не си писал. Не пием заедно с теб вече вино. Не говорим както преди. Нещо пречи ни. Любовта може би?

Бяхме приятели – говорихме много, споделяхме. Аз ти разказвах не за себе си, защото ти ме познаваш, разказвах ти за тях. Онези неважните. Но тогава не знаех. Тогава те бяха всичко.

Романтична съм, знаеш. Познаваш ме. Радваш ми се. Казваше, че такава ми отива да бъда. Казваше, че на теб такава ти приляга.

Не слушах тогава. Говорех за него, него и него. Слушах за нея, нея и нея, но не и за мен. А за мен ли говореше?

* * *

Целуна ме и аз се усетих, както никога дотогава. Усетих се различна, себе си, но друга – по-добра, по-себе си, по-твоя. Ти се промъкна в сърцето ми, просмука се в него и там си остана. Целунах те и почувствах водовалеж от искри. Те заваляха над нас. Над главите ни закапаха хиляди малки късчета любов. Стичаха се по страните ми, влизаха в очите ми. А ние вървяхме хванати за ръка. Смеехме се и не ни интересуваше къде отиваме. За пръв път те усетих истински. И не исках да свършва.

Докосвах те, колкото можеше повече. Целувах те, защото знаех, че няма да се повтори. Усещах, че никога няма да бъдем същите. Че части от нас се сбогуват.

* * *

Не те видях повече. Не и по онзи начин. Видях те по много други. Но никога както тогава. Вече не сме същите. Не сме приятели. Не сме любовници.

Останаха тъмните улички, по които се връщахме, местата, на които приятелски пиехме вино. Останаха песните, които слушахме, но вече не са на мода и никой не помни. Останаха хилядите приятелски разговори, заровени дълбоко в спомените. Останаха многото него и нея. Многото ние, но с други.

Вече не сме същите. Не сме приятели. Не сме любовници. Сродни души сме.

Преди любовта останаха много неща. А с любовта започна всичко останало.

* Автор: Гергана Любенова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".