Снощи я видях. На едно интервю – по телевизията...Отслабнала,с изпито лице, прибрала буйните си коси. Знаех защо изглежда така.Беше загубила по нелеп начин любим човек. Говореше бавно, но смело...за истинската вина...
Запознахме се преди години . Оказа се, че сме имали едни и същи мечти- за приятелства, любов, сигурност, баща на децата ни, истински дом...
Но дълго време нямахме истински дом. И животът ни протичаше по точно определен начин. Подредили сме уютно малката квартира, децата тъкмо са свикнали с училището и са намерили приятели, а ние- подходяща работа. Правим планове за бъдещето. Смели планове. Докато не дойде заповедта за следващото назначение.
Защото сме съпруги на мъже с пагони, професия и дълг- 24 часа в защита на националната сигурност.Знаем това от момента, в който сме правили своя избор. Затова избърсваме сълзите си и всичко започва отново.
Събираме багажа в кашони и сакове, уреждаме нови училища за децата си, намираме подходящите думи, за да им вдъхнем нови детски надежди...И поемаме...За пореден път в неизвестното...Понякога сме разчитали една на друга, на приятели, на семейства със сходни съдби, на родителите си, но най- често се справяхме сами.
Бащите на децата ни дълго отсъстваха.
Полеви лагери за оцеляване, задгранични мисии, международни обучения и военни представителства. В професионалните задължения на военнослужещите е включена и войната с природата като агресор и свързаните с това дейности в помощ на пострадали от природни бедствия и аварии.
Но при всяка възможност ние бяхме с тях. За да създадем уютен дом, в който, уморени или ранени, мъжете ни да се завърнат.
Да се завърнат!...Една думичка понякога е достатъчна, за да отключи спомените ми...
В онзи декемврийски ден се бяхме събрали да празнуваме. И бяхме щастливи, че можем да споделяме не само несгодите, но и радостните дни. Тя говореше бързо и самоуверено...Тайно исках да приличам на нея- красива и борбена...
Разказваме си, как сме се спасявали в трудни или комични ситуации. Смеехме се, танцувахме. Вдигнахме и наздравица за момчетата в Кербала. Наздравица- броени дни преди камионът- бомба да избухне в базата...
После...
После, претръпнали държахме ръцете си. Сълзите ни се стичаха по лицата, но ние стискахме зъби. А сърцата?...Сърцата ни безмилостно се свиваха от ритуалните залпове в памет на загиналите при изпълнение на служебния си дълг..Имахме твърде много въпроси в търсене на истината.
Отговорът, обаче, се оказа един: Никой не беше готов за война...
Вече знаехме какво означава тя- ненужни човешки жертви, опустели домове, съкрушени сърца и животи, които трябваше да продължат с травмите от трагедията...
Осъзнахме също какво означава да живеем в мир...
После...После нищо не беше същото. Пътищата ни се разделиха...
И вече е днес.
А войната продължава. Война за власт или територии.
Война за пари или много пари. Война по пътищата или междублоковите пространства. Война за любов или заради някаква представа за любов. Война с различните. Война заради свободата на словото...
В която вече загина дете...
Дете- камикадзе...
Това не е игра в социалната мрежа и не мога да я прекратя само като дръпна кабела на Интернета, както направих преди време. Синът ми все още помни, че съм го лишила от някаква важна победа.
Каквито и есемеси да пращам, това няма да върне бащите на осиротелите деца.
Каквото и да напиша, явно не намирам подходящите думи, за да попитам:
След като е толкова популярна и коментирана темата за любовта, защо светът е не мир, а война?...
Ще пробвам друго! Ще преработя онази хитова песен за момчетата с лудата глава.
И ще пея. Имам право на глас.
Ще пея:
Не спирай Земята! Не искам да сляза! И още....
Нося надпис: Аз съм Мир и Любов. И не съм с диагноза.
Все още.
Автор: Иглика Нинова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Добави ни в предпочитани източници в Google
