Най-хубавият подарък

Най-хубавият подарък
Снимка: Thinkstock

"Луда" подготовка за празниците. Настава суматоха, пазаруване, подаръци и най-главното – какво ще има на масата, около която се върти светът.

Решавам да си прегледам телефона, на кого да се обадя, да не забравя някой, "да дуе бузи" - нали така се сърдят децата. И заедно с това да премехна някои от списъка на приятели, с които не сме се чували от години. Няма смисъл да ги имам в моя малък телефон. Наистина ли са ти приятели, с които си звъните един път в годината, или дори по-рядко?

Преди да изтрия номера на една от тези "приятелки", реших да звънна, да се убедя, че наистина заслужава да я имам в графата – приятели. Започнах по азбучен ред – Ася.

Предложих да се видим на кафе и тя прие поканата. Бях развълнувана като ученичка за първа среща. Разминахме се, дори не си спомням защо. Не бяхме се виждали много отдавна и не знаех, как ще премине всичко. Заредих се с вътрешна положителна настройка и каквото ще да става.

Обещах си да не я критикувам, че не се обажда, нямам право. Вината е и моя. Не можеш да накараш на сила никой  да ти се обади или да те посети, ако той сам не го реши. Но само при беда ли трябва да го правим? Да се оплачем или похвалим. Нима нямаме необходимост да се видим с приятели, да си "сравним часовника", да имаме техния съвет за житейския кръстопът, на който се озоваваме често.

По вида на Ася разбрах, че и тя изпитва същото вълнение, което ме зарадва. Това ми показа, че срещата ни е желана, както от мен така и от нея. Като че ли само това е чакала, моето позвъняване.

Но защо тя не е предприела първата крачка? Защо чакаме все другия да ни потърси, защо да не сме ние първите инициатори. От свян, от скруполи какво ще си помислят за мен, от гордост, от инат, или загубихме доверие?

Разговорът ни започна трудно, като бебе с проходилка. Не знаехме от къде да започнем, като си обещахме, да не говорим за политика. Има други теми за нашата среща. Съвпаднаха си филмите, предаванията, които гледаме. Харесваме почти еднакви писатели, музика. Споделихме си пътешествията, за весели и комични ситуации.

Споменахме и фамилиите си. Беше ни хубаво, приятно. Отпуснахме се, нямаше го напрежението, казано честно бях щастлива, че не съм сгрешила, не съм се натрапила. Това е, беше ми липсвала много време. На раздяла ѝ казах "Благодаря за подаръка"! Тя ме погледа учудено - "Но аз нищо не съм...", "Напротив, ти ми подари част от своето време, нима това не е най-големият подарък". Нашето драгоценно време, което изтъкваме като първопричина, да забравим приятелите си.

"Затова, че ни беше хубаво да си говорим и да се смеем, на случките в нашия живот".

Колко е рядко да имаш такъв приятел, който не е ограничен само в една посока, да бъдат като разменна монета всички неща в душите ни. Не си познаваме приятелите, защото не сме прекарали достатъчно време с тях. Или сме направили прибързани заключения от един повърхностен разговор.

Мисля си, че от немарливост можеш да загубиш истински приятели. Дори за "сладки приказки" са ти необходими. Забързани в ежедневието, нямаме време, забравявяме хора, които са ни били близки, дори повече от роднини. И за къде бързаме? Да остареем, да се разболеем?

Нямаш време, когато не си го разпределиш правилно, когато живееш без план, тогава живота ти е объркан.

Животът ни е една пътека, но не е една права линия. Има точка - спираш за момент. Многоточие.... моментът става по-дълъг. Все още не си решил къде и как да продължиш. Въпросителен - дали да предприемеш някаква крачка? Удивителен! Ура! Постигнал си нещо.

Във всичките моменти са ти необходими приятелите. Да си отвориш душата, дори да поплачеш. Когато ти прилива сърцето от мъка или от радост, идват сълзите. Никак не е срамно да се плаче! Само безчувствените хора не го правят.

Когато нещо много ми хареса, или много лоша новина, аз настръхвам, дори може да се разплача. Направо съм горда с това чувство, за мен означава, че човешкото не е изчезнало. Няма смисъл когато си в безизходица да се криеш, да се спотайваш, да не споделяш. Нали споделената грижа е половин грижа, а споделената радост става двойна.

Нямаш право да осъждаш приятелите си, че не мислят като теб, да ги отблъснеш, да ги изолираш, да ги игнорираш, да не си съпричастен, да си лош...

Да проявиш разбиране, че не са имали твоето възпитание, образование, не са пораснали в същата, както твоята среда. Нима това, че не мислят като теб, ги прави нестойностни? Нима познаваш цялата им душа, за да правиш такива изводи? Направи ли да се чувстват добре, да подадеш ръка, да направиш добро?

Ако не можеш, поне не прави нищо лошо!

Подарете време на приятелите си – Най-хубавият подарък!

Един задушевен разговор, от който може да ги опознаете повече, да ги откриете отново. И вие се нуждаете от разтоварване, направете го заедно с приятел, подновете приятелството.

Аз ще продължа да търся по моя азбучен ред на телефона си, следващия - приятел или приятелка.

Автор: Мариана Лазарова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти