Как преживях безплодието или защо нещата невинаги се случват както ги планираме

13.03.2019 17:00

Научих, че нещата не се случват както ги планираме още на 13 години, когато родителите ми се разведоха и света ми се разпадна.

Разводът им и последвалият хаос, значително повлияха на способността ми да вярвам в брака и в семейството. Тогава се заклех, че никога няма да се омъжа. Заклех се никога да нямам деца. Вместо това си представях живота като поредица от пътувания, писане на академични трудове и изграждане на кариера на университетски преподавател. Вместо това се омъжих в един студен ноемврийски ден през 2001 година.

Още от Из edna@

Тъй като бяхме над 30-годишни и аз и съпруга ми започнахме опити за създаване на семейство веднага. Той искаше голямо семейство и въпреки, че досега не си бях позволявала да мечтая и аз започнах да искам едно, или дори две бебета.

Няколко от приятелките ми също се опитваха да забременеят; беше забавно. Пиехме кафе заедно и си говорехме до безкрай за бъдещите ни бебета- как ще играят заедно, как ще ходят на училище заедно, как ще растат заедно.

И така от самосебе си вярата ми в семейството и брака се върна.

Една по една приятелките ми забременяваха, докато аз месец след месец не бях. Въпреки, че никога не получих окончателна диагноза, личният ми лекар говореше за ниски нива на прогестерон, или може би просто мързелив яйчник, или два. Без значение, какъв бе действителният проблем, ясно бе, че нещо не е наред и не можех да забременея.

Започнах пътуването си в света на лечението на безплодие с надежда и вълнение, вярвайки, че просто ни е нужна малко помощ. Бях сигурна, че до няколко месеца ще съм бременна. Колко наивна бях.

През първата ми година на лечение на безплодието тялото ми се превърна в непознат. Животът ми се състоеше от инжектиране на хормони, проследяване на овулационния цикъл и редовно правене на секс.

През втората година от лечението ми, животът ми загуби смисъл за мен. Започнах да избягвам всичките си приятели, особено онези в детеродна възраст. Дори започнах да пазарувам в супера посреднощ. И когато чуех мой приятели да казват, че някой забременял докато си почивал на круиз след терапие за безплодие, просто си представях как юмрукът ми се стоварва върху лицето им.

Гневът, завистта и горчивина не бяха емоции, които бях свикнала да изпитвам, но сега те ме бяха обзели изцяло. Чувствах вина, чувствах се егоист, но нищо не можех да направя безплодието бе превзело живота ми.

Месец след като посетих клиника за ин-витро оплождане, започнах да се питам къде съм сгрешила, за да се чувствам така, за да ми се случва това. Забременях след първият ин-витро опит. Искаше ми се да почувствам радост, но всичко, което чувствах бе страх. Тревожността ми бе толкова силна, че се чувствах безпомощна да я спра, макар, че си представях как стреса нахлува като отрова и залива матката ми. Суеверията покрай бременността ме бяха завладели докрай, а това добавяше още стрес към напрегнатото ми ежедневие.

Пометнах след седем седмици, на 8-ми март. Спрях да полагам каквито и да било грижи за себе си. Почувствах се мъртва отвътре.

Изпитанието, наречено безплодие, причини огромни щети на брака ми (нещо неразбираемо, за човек, който не е имал подобен проблем). Почувствах се изоставена от всички, включително и от съпруга си. Той все да прекарва все повече време с родителите си, говореше с тях по-често по телефона, отколкото преди, личеше, че те му оказват подкрепата, която аз не можех да му дам. Сега, разбирам, че той е страдал по свой собствен начин, но тогава не ми хрумна, че и той се нуждае от подкрепата ми, колкото и аз от неговата. Толкова бях потънала в гнева си и в отчаянието си, че никой не разбира страданието ми, че изоставих съпруга си. Така, или иначе двамата с него бяхме непознати от доста отдавна. Аз вече не бях стройната, забавна, нежна жена, за която той се бе оженил. Аз бях разбит човек, който постоянно чувстваше вина, гняв, злоба и желание за отмъщение срещу някаква невидима сила. Чувствах се толкова виновна, че му причинявам всичките тези проблеми, че просто не можеш да изляза от черупката си и да поискам помощ.

Да предположим, че чувствах, че нямам право на това, защото по някакъв ирационален начин вярвах, че заслужавам това да ми случи. Поисках му развод, скоро след приключването на лечението, защото не можех да си представя живот без деца, защото отчасти вярвах, че съм жена с дефект и защото не исках да дам част от себе си на живот, който не иска част от мен. Искаше ми се да тичам, да бягам, да се отдалеча на хиляди километри от този град. Мразех живота си и себе си.

Отхвърлих всеки аспект на традиционния живот, който вярвах, че е отхвърлил мен.

По ирония на съдбата забременях точно година след като сложих край на брака си. Но тази статия не е за това как това се случи ( и не не беше на криуз, и не от бившия ми съпруг, а от мой колега преподавател, в университета, в който започнах работа); тя е за това как две десетилетия по-късно, след години прегледи, след успешна бременност, след познаване на радостта от това да си родител, изпитанието безплодие, абортът и първият ми брак си остават едни от най-болезнените преживявания в живота ми.

Преживях безплодието (в действителност доста добре), но това какво и много други житейски кризи не получиха пълно изцеление. Все още чувствам тъга на моменти, когато чуя история за двойки, които са планирали и осъществили бременността си по нормалния начин и са се насладили на традиционния семеен живот. И по някога се чудя, както би се случило, ако точно тогава не бях безплодна.

Лоши неща се случват на всеки, случиха се й на мен.

Преди няколко години случайно срещнах бившия си съпруг и имах шанса да поговоря с него, 20 години след развода ни. От общи познати знаех, че няколко години след развода ни той се е оженил за жена, която намирах за прекрасна и че има пет деца. Знаех, че съм помъдряла, защото искренно се радвах за него. Той бе изградил живота, за който мечтаеше.

И тогава ми просветна - същото бях направила и аз.

Автор: Силви

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Още от Из Edna@: